имаше телосложение на ръгбист. Беше много блед, както и всички други
убийци, които членуваха в обществото от дълго време. Кожата и косата
му бяха с цвета на брашно, а ирисите му бяха чисти и безцветни като
стъкло. Също като О., той беше облечен в стандартното за лесърите
облекло: черни панталони, черно поло и кожено яке, под което бяха
скрити оръжията му.
— Е, господин О., как вървят работите?
Като че ли хаосът, който цареше в мазето, не беше достатъчно добро
обяснение.
— Аз ли съм главният тук? — запита О.
Господин X. отиде до масата и взе едно длето, като целият му вид
издаваше нехайство.
— В известен смисъл, да.
— Разрешено ли ми е тогава да се погрижа това… — той обхвана
хаоса с едно-единствено движение. — … да не се случва повече?
— А какво се е случило?
— Подробностите са отегчителни. Един цивилен ни се изплъзна.
— Ще оцелее ли?
— Не знам.
— Ти беше ли тук, когато това стана?
— Не.
— Разкажи ми всичко — господин X. се усмихна. Мълчанието се
проточи. — Знаеш ли, господин О., лоялността ти може да те вкара в беда.
Нима не искаш да накажа онзи, който си го е заслужил?
— Искам сам да се погрижа за проблема.
— Сигурен съм, че е така. Но ако не ми кажеш, може да се наложи да
приспадна цената на неуспеха от възнаграждението ти. Струва ли си?
— Да, ако ми бъде позволено да постъпя с виновника така, както
възнамерявам.
Господин X. се засмя.
— Мога само да си представя какво означава това.
О. зачака. Гледаше как острият връх на длетото улавя светлината, докато господин X. крачеше из стаята.
— Дадох ти неподходящия човек за партньор, нали? — прошепна
господин X. и вдигна чифт белезници от пода. Остави ги върху
страничната маса. — Мислех, че господин Е. ще успее да се издигне до
твоето ниво. Но това не стана. И се радвам, че се обърна към мен, преди
да го накажеш. И двамата знаем колко много държиш да имаш свобода в
работата си. И какво раздразнение предизвиква това у мен.
Господин X. хвърли поглед през рамо и прикова мъртвите си очи в О.
— И като се има предвид всичко казано дотук и най-вече защото се
обърна първо към мен, получаваш господин Е.
— Искам да има свидетели.
— Твоята група?
— И други.
— Отново се опитваш да се докажеш?
— Да наложа по-висок стандарт.
Господин X. се усмихна студено.
— Ти си арогантно копеле, нали?
— На вашата висота съм.
Изведнъж господин О. откри, че не може да помръдне нито ръцете, нито краката си. Господин X. и преди беше прилагал тази парализираща
гадост, така че това не беше съвсем неочаквано. Обаче шефът му все още
държеше длетото с острия връх в ръцете си. И се приближаваше към него.
О. се опита да помръдне, потта изби по тялото му, но не успя да свие
и мускул.
Господин X. се наведе към него. Толкова близо, че гърдите им се
допираха, О. почувства нещо да го докосва леко по задника.
— Забавлявай се, синко — прошепна мъжът в ухото на О. — Но
направи услуга и на себе си. Помни, че независимо каква власт имаш, ти
не си аз. Ще се видим по-късно.
И господин X. излезе от мазето. Вратата горе се отвори и затвори.
Веднага щом възвърна способността си да се движи, О. бръкна в
задния си джоб.
Господин X. му беше оставил длетото.
Рейдж слезе от «Кадилак»-а и се огледа в мрака, който цареше около
«Едноокия». Искаше му се отнякъде да им се нахвърлят лесъри. Но вече
не се надяваше да имат такъв късмет. Двамата с Вишъс се бяха
разхождали с часове, но не се беше случило нищо. Дори не ги
наблюдаваха. Което беше дяволски странно.
А за някой като Рейдж, който обожаваше стълкновенията, беше и
също причина за силно разочарование.
Като всичко друго, и войната между Обществото на лесърите и
вампирите се развиваше циклично. В момента беше в затишие. В което
имаше логика. През юли Братството на черния кинжал беше унищожило
местния център за набиране на хора, както и десетима от най-добрите
членове на обществото. Очевидно, сега лесърите разузнаваха, проучваха
положението.
Хвърли поглед на сегашното свърталище на братството, превърнало
се в гнездо на покварата. «Едноокия» се намираше в покрайнините на
града. Тук се отбиваха рокери и строители — груби мъжаги, склонни да
уреждат споровете си чрез юмруци, а не със сладкодумни приказки. Барът
беше обикновена кръчма — едноетажна постройка, заобиколена от
асфалтова настилка. На паркинга имаше камиони, лимузини и «Харли»-та.
През малките и тесни прозорчета се виждаха проблясващите в червено, синьо и жълто неонови табели, рекламиращи американски марки бира.