години до освобождението му. Деветдесет и една години, осем месеца и
четири дни, докато наказанието му изтечеше и звярът вече нямаше да
бъде част от него. Защо доброволно да се подлага на нещо като
космически удар — да узнае, че няма да доживее да се освободи от него?
— Рейдж.
— Какво?
— Ще ти кажа нещо. Съдбата ти се приближава към теб. Скоро ще те
застигне.
Рейдж се засмя.
— О, нима? И как изглежда тази женска? Предпочитам ги…
— Тя е девица.
По гръбнака на Рейдж полазиха ледени тръпки, които се забиха като
игли в задника му.
— Шегуваш се, нали?
— Погледни в окото ми. Мислиш ли, че те будалкам?
Ви се спря за миг, след това отвори вратата и освободи миризмата на
бира и човешки тела, както и ритъма на една стара песен на «Гъне енд
роузис».
Влязоха вътре и Рейдж прошепна:
— Ти си откачен, братко мой. Наистина.
3.
Мери шофираше към центъра на града с мисълта, че Павлов* е прав.
Паниката, обзела я след прослушването на съобщението от кабинета на
доктор Делакроче, беше условен рефлекс, а не проява на здрав разум.
«Допълнителни изследвания» би могло да означава какво ли не. Това, че
свързваше всяко обаждане от лекар с катастрофа, не означаваше, че
бъдещето непременно крие нещастия. Нямаше никаква представа какво не
е наред, ако въобще имаше някакъв проблем. Все пак беше в ремисия вече
близо две години и се чувстваше достатъчно добре. Разбира се, уморяваше
се, но с кого не беше така? Работата, както и доброволната помощ не й
оставяха свободно време.
[* Иван Павлов — руски физиолог и психолог, известен като баща на
учението за висшата нервна дейност. Първи описва явлението, познато
днес като условен рефлекс. — Б.пр.]
Още сутринта щеше да се обади и да си запази час. А сега щеше да
поеме смяната на Бил на горещата линия за предотвратяване на
самоубийства.
Тревогата й утихна малко, тя си пое дълбоко дъх. Следващите
двадесет и четири часа щяха да бъдат изпитание за издръжливостта й, опънатите й нерви щяха да направят тялото й напрегнато и трептящо като
батут, а ума й — неспокоен като вихрушка. Трябваше да изчака паниката
й да премине, за да възвърне силата и устойчивостта си.
Остави «Хонда»-та на открит паркинг на «Десета улица» и тръгна
забързано към старата шестетажна сграда. Намираше се в бедна и
неприветлива част на града, сред останките от проведен през
седемдесетте години опит да се придаде по-делови вид на район от девет
пресечки, намиращ се в «лош квартал». Оптимизмът не беше дал резултат
и сега офиси, чиито прозорци бяха заковани с дъски, се редуваха със
западнали жилищни блокове, където наемите бяха много ниски.
Мери спря до входа на сградата и махна с ръка на двете ченгета в
патрулната кола, която мина покрай нея.
Помещенията на горещата линия «Предотвратяване на
самоубийствата» бяха на втория етаж. Вдигна поглед към прозорците, които гледаха към улицата. Първият й контакт с тази служба беше като на
човек, търсещ помощ. След три години вече работеше на телефоните
всеки четвъртък, петък и събота вечер. Също така покриваше празниците
и заместваше колегите си, когато имаха нужда.
Никой не знаеше, че се е обаждала на същата гореща линия. Нито че
страда от левкемия. И ако се наложеше да поднови войната с кръвта си, щеше да запази и това в тайна.
Беше гледала как майка й умира и не искаше никой да стои край
леглото й и да ридае. Вече познаваше безпомощния гняв, който идваше, когато Божията милост не се проявяваше по команда. Не искаше да
участва в същата мелодрама, докато се бори за глътка въздух и се къпе в
море от разпадащи се органи и гниеща плът.
Е, добре. Самообладанието й се беше възвърнало.
Мери дочу шум отляво и долови бързо движение — като че ли някой
се беше скрил зад ъгъла на сградата. Тя се стресна и набра бързо кода в
ключалката. Влезе и се заизкачва по стълбите до втория етаж.
Мина край рецепцията и стигна до бюрото на изпълнителния директор
Ронда Кнут, която говореше по телефона. Тази нощ бяха дежурни Нан, Стюарт и Лола. Тя им кимна и се настани в една от свободните кабини.
Увери се, че разполага с достатъчно формуляри, две химикалки и
справочника за компетенциите на горещата линия и извади от дамската си
чанта бутилка минерална вода.
Едва ли не веднага звънна единият от телефоните й и тя погледна
екрана, за да види кой се обажда. Номерът й беше познат. От полицията й
бяха казали, че принадлежи на обществен телефон, намиращ се в центъра