— Ми какво, така си беше — вдига рамене той и тръгва след мен.
— Чакай малко, нека да се разберем. Искам да си изясня как да те възприемам, като пречка или като заплаха? — пита Хевън и се втренчва в мен изпод силния черен грим. Ревността променя цвета на аурата й в тъмнозелен.
Поемам дълбоко дъх, поглеждам към тях и през ума ми минава, че ако не ми бяха приятели, можех да им кажа истината. Че това са абсолютни глупости. Може ли някой да си заплюе друг човек и да смята, че всичко е уредено? Освен това бих им казала, че в сегашното ми състояние, когато непрекъснато чувам гласове, виждам аури и ходя с размъкнати дънки и суичъри, на мен не бива да се разчита. Но не казвам нищо. Само измърморвам:
— Точно така, аз съм пречка. Аз съм едно голямо непредсказуемо бедствие, което ще се стовари върху главите ви всеки момент. Но не съм заплаха. Главно, защото не съм заинтересована. Знам, че ти е трудно да повярваш, като имам предвид, че за теб той е супер, секси, неустоим, взривоопасен и всичко, което изреди вчера, но истината е, че аз не харесвам Деймън Огъст! Просто не знам какво повече да кажа.
— Не е нужно да казваш нищо повече — измънква Хевън, лицето й застива, а очите й гледат право напред, зад рамото ми.
Проследявам погледа й и виждам зад гърба си Деймън с блестящия ореол от копринено черни къдрици и очи, в които тлеят черни въглени, с фантастични тяло и усмивка и усещам, че сърцето ми прескача два такта. Той задържа вратата отворена и казва:
— Здрасти, Евър, само след теб.
Втурвам се към чина, избягвам на сантиметри раницата на Стейша, поставена както винаги на пътя ми. Лицето ми пламва от срам, защото знам, че Деймън, който се бе оказал точно зад мен, е чул всяка дума от разговора ни с Хевън.
Пускам раницата на пода, настанявам се на мястото си, вдигам качулката и пускам айпода с надеждата да се откъсна от шума в стаята и да обмисля току-що станалото. Да убедя себе си, че самочувствието на едно толкова самоуверено, толкова красиво, толкова невероятно момче като него не би му позволило да се разстройва от глупавите думи по негов адрес, казани от момиче като мен.
Но тъкмо започвам да се отпускам, успяла да убедя себе си, че не бива да отдавам толкова голямо значение на инцидента, когато нещо изведнъж ме разтърсва до дъно — кожата ми настръхва като при електрически шок, вените ми започват да пулсират и цялото ми тяло изтръпва.
И всичко това само защото Деймън слага ръка върху моята.
Мен никой не може да ме изненада. Откакто се сдобих с особени психически способности, единствено Райли успява да го прави и повярвайте ми, дори и на нея й се налага да търси все нови начини. Вдигам поглед от ръката си към лицето на Деймън и го виждам да ми се усмихва мило:
— Исках да ти върна това.
И ми подава „Брулени хълмове“.
Съзнавам, че звучи странно, дори малко откачено, но в мига, когато той заговаря, в стаята настъпва пълна тишина. Съвсем сериозно, секунда по-рано беше пълна с гласове и откъслечни мисли, тайни или изказани на глас, а в следващия…
Решавам, че ми се е сторило, защото разбирам колко нелепо изглежда всичко. После тръсвам глава и казвам:
— Ако искаш, я задръж. Аз нямам нужда от нея. Вече знам какво става накрая.
Той отдръпва ръката си от моята, но аз продължавам вътрешно да треперя.
— Аз също знам — отвръща той и ме гледа толкова настойчиво, двусмислено и мило, че аз бързам да отклоня погледа си.
И точно когато се каня отново да сложа слушалките на айпода в ушите си, за да изолирам звука от язвителните коментари на Стейша и Онър, Деймън отново хваща ръката ми и пита:
— Какво слушаш?
И цялата стая отново се изпълва с тишина. Не, сериозно, през тези няколко секунди нямаше никакви вихрени мисли, нито прошепнати думи, нищо, освен неговия мек, очарователен глас. Първия път реших, че съм успяла някак си да се изключа сама. Но сега знам, че всичко е реално, защото хората продължават да говорят, да мислят и да се занимават с обикновените неща, но аз не чувам нищо. Всичко е блокирано от неговия глас.
Усещам, че ме облива топлина, тялото ми се наелектризира и се питам изненадано каква е причината за реакцията ми. Искам да кажа, че не за пръв път докосват ръката ми, но никога досега не съм изпитвала подобно нещо.
— Попитах те какво слушаш — усмихва се отново той и усмивката му е толкова нежна, че се изчервявам до ушите.
— Ох, някакъв микс от готически рок, специалитет на приятелката ми Хевън. Все стари неща, от осемдесетте, „Кюър“, „Сиуксите“, „Банши“, „Баухауз“ — казвам замаяно, неспособна да отместя поглед от неговия. Изследвам отблизо очите му и се опитвам да определя истинския им цвят.