— Ъ–ъ, съжалявам, че се държах така грубо преди… — мънкам и се ядосвам на себе си, когато осъзнавам колко глупаво звучи това.
Но Ава се усмихва, слага ръка върху моята и в мига, когато ме докосва, главата ми се прояснява и започвам да дишам нормално.
— Радвам се, че дойде. Тревожех се за теб — казва мило тя.
Забивам поглед в лимоненожълтата покривка и не знам откъде да започна.
Но тя ми се притичва на помощ:
— Видя ли се с Райли?
Въпросът й ме стряска. Не мога да повярвам, че се залавя директно с въпроса за сестра ми.
— Да — казвам след дълга пауза. — И за твое сведение никак не изглежда добре.
Стискам устни и поглеждам през прозореца, убедена, че тя е отговорна по някакъв начин за състоянието на Райли.
Ава отговаря с весел смях. Можете ли да си представите? Със смях?
— Повярвай ми, тя е много добре — кима за по-голяма убедителност и отпива от чая.
— Да ти повярвам ли? — Поглеждам я изумено, но тя не се стряска от думите ми, оставя спокойно чашата върху чинийката и отхапва деликатно от бисквитата си, което съвсем ме изкарва от равновесие. — Защо да ти вярвам? Нали ти й проми мозъка с твоите брътвежи? Ти я убеди да си тръгне от мен — извиквам в лицето й и съжалявам стократно, че съм дошла. Каква колосална грешка!
— Евър, разбирам, че си разстроена. Знам, че тя ти липсва, но замисляла ли си се някога какво й коства на нея това? Какво пожертва, за да бъде с теб?
Отново поглеждам през прозореца и спирам поглед на малка статуя на Буда зад фонтана, заобиколена от красиви палмови дървета. Търся подходящ отговор, но всички ми се виждат глупави.
— Райли се отказа от вечността заради теб.
— О, моля те — извъртам очи. — Друго да не е, ама поне разполага с цялото време на света.
— Говоря за нещо повече.
— И какво е това повече? — кривя устни и ми се ще да запратя тази бисквита в стената и да се махна веднага от тук. Ава е една смахната жена, мошеничка, която си придава важност, като говори толкова авторитетно за тези неясни неща.
— Да бъде тук с теб означава да не може да бъде с тях.
— Кои „тях“?
— Майка ти, баща ти и Жълтурко — поглежда ме право в очите. Пръстът й обикаля разсеяно по ръба на чашата.
— Ти откъде знаеш за…
— Ох, моля те. Мислех, че вече сме изяснили това — продължава да ме гледа в очите тя.
— Това са глупости… — измънквам и отмествам поглед. Чудя се какво харесва Райли в тая жена.
— Наистина ли мислиш така? — пита тя, отмахва назад буйната си коса и открива гладко и спокойно чело без нито една бръчица.
— Добре, нека те попитам нещо. Като знаеш толкова много, можеш ли да ми кажеш къде ходи Райли, когато не е с мен? Поглеждам я победоносно и си мисля: Хайде да те видим сега.
— Броди. — Вдига чашката към устните си Ава.
— Броди ли? Ха! — изсмивам се пренебрежително. Как го измисли само!
— Няма друг избор, след като е решила да бъде с теб.
Заглеждам се през прозореца. Изведнъж започвам да се задушавам, но веднага си повтарям няколко пъти, че това просто не може да е истина.
— Райли не премина моста.
— Грешиш, видях я с очите си. Видях я да ми маха с ръка за сбогом, после и другите ми махнаха. Знам го по-добре от теб, нали бях там?
— Не се съмнявам в думите ти, Евър, само казвам, че Райли не е преминала от другата страна. Спряла е насред път и се е върнала обратно да те търси.
— Не, грешиш — повтарям упорито. — Изобщо не е вярно!
Сърцето ми забързва, когато в главата ми изниква онзи последен момент, усмивките, махането с ръка и после… и после нищо, те изчезнаха, а аз започнах да се боря, да моля и да плача, защото исках да остана тук. Те заминаха, а аз останах. И вината за това е изцяло моя. Трябваше да отида с тях. Да се махна оттук заедно с цялото вселило се в мен зло.
— Райли се върна в последния момент — продължава уверено тя. — Когато никой не е гледал. Родителите ти и Жълтурко вече са били на другия бряг. Тя самата ми каза. Повярвай, Евър, толкова много сме разговаряли с нея за това. Вашите са се преселили, ти се върна към живота, а Райли е останала по средата. И сега броди около теб, мен, старите ви съседи и приятели и няколко холивудски знаменитости — завършва с усмивка.
— Ти знаеш за това? — отварям широко очи.