— Това е напълно естествено за прикованите към земята същества, въпреки че по правило доста бързо се отегчават от звездната суета.
— Прикованите към земята какво?
— Същества, духове, призраци, както щеш ги наречи. Те са съвсем различни от онези, които веднъж са преминали отвъд.
— Искаш да кажеш, че Райли е… вързана за мен?
Тя кима и ме поглежда загрижено.
— Трябва да я пуснеш да си иде.
Тръсвам глава и си мисля: Това едва ли зависи от мен.
— Тя и без това почти си е отишла. Напоследък все я няма. — Поглеждам я злобно, сякаш тя е виновна за това. И може би наистина е виновна.
— Трябва да й дадеш благословията си. Да я убедиш, че всичко е наред и че можеш без нея.
— Слушай — започвам, уморена от този чудат разговор и възмутена, че се бърка в работите ми, — дойдох тук да търся помощ. Не искам да слушам за това. Щом Райли иска да остане тук, тогава добре, то си е нейна работа. Може да е само на дванайсет, но това не значи, че аз мога да й заповядвам какво да прави. Тя е голям инат, да знаеш.
— Хм, чудя се дали не е семейна черта — отпива от чая си тя и ме поглежда многозначително.
И макар да се усмихва и да се опитва да се шегува, аз оставам все така наежена.
— Ако не искаш да ми помогнеш, просто ми кажи — казвам и ставам рязко от стола. Очите ми плуват в сълзи, ръцете ми се разтреперват, а главата ми отново започва да тупти. Въпреки това съм готова да си тръгна веднага, защото си спомням думите на татко за разковничето при преговорите: Трябва да можеш да си тръгнеш, ако се налага, няма значение за какво става дума.
Тя се заглежда в мен, после въздъхва и ме кани с жест отново да седна.
— Както искаш. Ето какво трябва да правиш…
Когато приключваме и Ава ме изпраща до вратата, не мога да сдържа изненадата си, когато виждам, че слънцето вече се е скрило. Значи съм прекарала тук много повече време, отколкото си мислех. Изслушах всичко за медитацията, дори пробвах веднъж. Научих се да се предпазвам и да създавам свой ментален щит. И въпреки че срещата ни започна зле, особено когато стана въпрос за Райли, всъщност не съжалявам, че дойдох. За пръв път се почувствах напълно нормална без помощта на алкохола или на Деймън.
Благодаря й отново и тръгвам към колата. Отварям вратата и с единия крак съм вътре, когато я чувам да вика след мен:
— Евър!
Обръщам се и виждам около нея единствено меката жълтеникава светлина от антрето. Щитът ми пречи да видя аурата й.
— Трябва да те науча как да сваляш щита. Не се изненадвай, ако всичко това започне да ти липсва.
Бяхме говорили за това. И неведнъж. Но аз вече съм решила и няма връщане назад. Казвам „здравей“ на нормалния живот и „сбогом“ на безсмъртието, на Деймън и на Съмърленд, на психичните феномени и всичко, свързано с тях. Толкова. През цялото време от катастрофата насам съм мечтала само за това — да стана отново нормално момиче. Сега искам да се насладя напълно на новото си старо „аз“.
Поклащам отрицателно глава и пъхам ключа в стартера.
— Евър, моля те, помисли си още веднъж върху думите ми. Може би грешиш. Не бива да обръщаш гръб на този човек.
— За кого говориш? — питам припряно, защото бързам да се прибера вкъщи и да започна живота си още веднъж отново.
Но тя се усмихва и казва:
— Мисля, че се досещаш и сама.
Трийсет и четвърта глава
Освободена от наказания и от ясновидски способности, през следващите няколко дни се мотая из града с Майлс и Хевън, пия кафе с тях, обикалям из магазините, ходя на кино, разхождам се из центъра, присъствам на репетициите им, нетърпелива да наваксам с нормалните неща в живота. И когато на сутринта на Коледа Райли се появява отново, тихичко благодаря, че все още мога да я видя.
— Хей, чакай малко! — Застава на вратата ми точно когато се каня да сляза долу. — Няма начин да си отвориш подаръците без мен.
Усмихва се и образът й е толкова ясен и плътен, че си отдъхвам доволно. Няма дори и капчица избледняване.
— Искаш ли да ти подскажа? — усмихва се хитро тя. — Само да ти намекна какво има под коледното дърво?
— В никакъв случай! — засмивам се аз. — Нека този път да е изненада.
Гледам я как застава в средата на стаята и прави няколко салта и сърцето ми прелива от радост.
— Като говорим за изненада — кикоти се тя, — Джеф купи пръстен на Сабин. Можеш ли да си представиш? Излезе от дома на майка си, нанесе се в самостоятелно жилище и сега моли леля да започнат всичко отначало.