И въпреки че откакто захвърлих качулките, айпода и тъмните очила, интересът на момчетата към мен се повиши десетократно, това не ме радва особено, защото не се интересувам от никого. В това училище (и на тази планета) никой не може да се сравнява с Деймън. Никой. Просто не е възможно. И поне засега нямам намерение да занижавам критериите си.
Когато звънецът за шестия час бие, ставам и влизам в клас. Бягането от час, както и пиенето, вече са минало. Преглъщам и тръгвам към статива си, а мозъкът ми вече работи върху новата ни задача — да имитираме стила на някакъв „изъм“ по наш избор. Така се случи, че избрах кубизма. Отново направих грешка. Реших, че ще е лесно, но се оказа, че не е. Дори е много трудно.
Докато работя, усещам някакво движение зад гърба си и се обръщам. Виждам го пред себе си с голямо червено сърце в ръка и се връщам отново към работата си, приемайки, че от много мислене, вече започвам да го виждам навсякъде. Затова, когато ме потупва по рамото, дори не си правя труда да се обърна. Само клатя глава и казвам:
— Сгрешил си момичето.
Той измърморва нещо под носа си и пита:
— Нали ти се казваш Евър?
Кимам, но не се обръщам.
— Тогава вземи сърцето си, защото трябва да изчезна оттук, преди да е бил звънецът.
Хвърля сърцето към мен и се скрива зад вратата. Оставям въглена, отварям картичката и прочитам:
„Мисля за теб.
Винаги.
Трийсет и пета глава
Тичам до вратата, отключвам и вземам стъпалата до стаята си по две. Нямам търпение да покажа на Райли валентинката, която стопли сърцето ми, накара слънцето да блести по-ярко, птиците да запеят по-силно. Превърна деня ми в празник, въпреки че не признавам дори и пред себе си, че имам нещо общо с подателя.
Секунди преди да се обърне към мен я виждам да седи самотно на дивана и нещо в погледа й, в дребната прегърбена фигура, ме кара да си спомня думите на Ава — че съм казала „сбогом“ не, на когото трябва. В същия миг съдържанието на стомаха ми се надига към гърлото.
— Здрасти. — Забелязва ме тя и грейва в усмивка. — Няма да повярваш какво гледах току-що при Опра. Едно куче няма предни крака, но въпреки това…
Пускам раницата на земята и сядам до нея. Вземам й дистанционното и изключвам звука.
— Какво ти става? — чумери се тя. — Това е едно от любимите й предавания.
— Какво правиш тук?
— Ами… излежавам се на дивана, чакам те да се върнеш от училище… — Изведнъж се ядосва на собствените си думи, скръства ръце пред гърдите си и млъква.
— Не, питам те защо си тук. Защо не си на друго място?
Тя се нацупва и забива поглед в телевизора. Явно Опра е много по-интересна от мен, защото дори не примигва.
— Защо не си с мама и татко? И с Жълтурко?
Долната й устна започва да трепери. Отначало потръпва съвсем леко, но после се разтреперва силно, изкривява се и ме кара да се чувствам толкова зле, че вадя с мъка думите от устата си.
— Райли! — Преглъщам тежко и продължавам. — Мисля, че не бива да идваш повече тук.
— Гониш ли ме? — Скача тя на крака и ме поглежда възмутено.
— Не, нищо подобно. Просто…
— Не можеш да ми забраниш! Мога да правя, каквото си искам. Не можеш да ме спреш. — Тръгва из стаята тя и започва нервно да мери разстоянието с крачки.
— Знам това — казвам тихо. — Но не искам и да те окуражавам.
Райли се връща при дивана, скръства отново ръце и със свити устни започва да клати крака напред–назад, както прави, когато е ядосана, обидена или разстроена. Или и трите заедно.
— Разбираш ли… Известно време те нямаше, беше заета с нещо друго. И когато се върна, изглеждаше много щастлива и спокойна. Но сега отново си тук, и то непрекъснато, и аз подозирам, че е заради мен. При това не в най-доброто си настроение. Виж, признавам, че ще ми е много мъчно, ако не те виждам около себе си, но за мен е по-важно ти да си щастлива. Да надничаш по къщите на бившите ни съседи, да гледаш Опра и да ме чакаш по цял ден — не мисля, че това е най-добрият начин човек да прекарва времето си, нали?