Спирам и си поемам дълбоко въздух. Никак не ми се ще да продължавам, но знам, че трябва.
— Да бъда с теб се превърна в част от ежедневието ми, но не мога да спра да си мисля, че сигурно има място, където ще се чувстваш по-добре.
Виждам с тревога как продължава да се взира в екрана, защото не иска да ме погледне, и сърцето ми се къса от жал. След дълга пауза Райли нарушава мълчанието:
— Ако искаш да знаеш, аз съм много щастлива. И съм си много добре точно тук, където съм. Понякога живея тук, понякога отивам на друго място. То се нарича Съмърленд и е приказно красиво, в случай че си забравила. — Поглежда ме с крайчеца на окото си.
Кимам мълчаливо. Помня го и още как!
Тя се изляга на възглавниците и кръстосва крака.
— Живея в двата най-красиви свята в целия космос. Тогава какъв е проблемът?
Но аз не й позволявам да ме заблуди с аргументите си, защото знам, че й говоря за правилния начин. Единственият начин.
— Проблемът е, че има и друго място, още по-красиво и добро. Едно място, където са мама, татко и Жълтурко и те чакат…
— Слушай ме, Евър — прекъсва ме тя. — Знам, мислиш си, че съм тук, защото исках да стана на тринайсет и понеже това няма да се случи, сега живея вместо теб. Да, може би има известна истина в това, но дали веднъж през цялото това време ти се е случвало да спреш за малко и да се замислиш, че може би съм тук, защото не мога да понеса мисълта, че ще те напусна?
Поглежда ме крадешком, миглите й мигат бързо, за да не дадат възможност на сълзите да потекат. Поемам дъх, за да й отговоря, но тя ме спира с жест и продължава:
— Отначало тръгнах след тях, защото те са ми родители и си мислех, че така е редно, но после видях, че те няма зад нас, и се върнах да те потърся. Когато стигнах до онова място, теб вече те нямаше. Не успях да открия и моста и просто заседнах. Но после се запознах с хора, които бяха там от години, макар че при нас времето няма значение. Те ме разведоха наоколо, показаха ми това–онова и…
— Райли — започвам, но тя отново ме прекъсва:
— Както знаеш, видях се с мама и татко и те са добре. Всъщност са много повече от добре. Те са щастливи. И Жълтурко също. И се надяват да спреш непрекъснато да се обвиняваш. Те могат да те виждат и знаят всичко. Но ти го знаеш, нали? Само че ти не можеш. Не можеш да виждаш онези, които са преминали моста, а само такива като мен.
Но мен тези подробности не ме вълнуват. Какво ме интересува кого мога да виждам и кого не? Спряла съм до онази част, където ми казва, че ме молят да не се обвинявам. Разбирам отлично, че се опитват да бъдат мили, да ме пощадят, да ме освободят от чувството за вина. Но истината е една. Аз и само аз съм виновна за катастрофата. Ако не бях накарала татко да се върнем, защото си бях забравила онази глупава блуза, която получих, когато влязох в отбора на мажоретките, никога нямаше да се окажем на онзи път и по същото време, когато проклетата сърна излезе на пътя и притича точно пред колата. Татко се опита да избегне удара, завъртя волана и колата полетя надолу из дефилето, заби се в онова дърво и всички загинаха. Освен мен.
Вината е моя.
Цялата вина.
Само моя.
Но Райли клати глава и крещи:
— Ако някой има вина, тя е на татко, защото всеки знае, че не бива да отбиваш от пътя заради животно. Трябва просто да го удариш и да продължиш. Но и двете сме наясно, че той никога не би постъпил така. Какво направи той? Опита се да спаси всички, но спаси само сърната. Не, всъщност вината е на сърната. Какво прави на пътя, когато си има на разположение прекрасна гора? А може пък да е виновен парапетът на пътя, защото е направен от слаб материал и позволи да изхвърчим от платното. Или не, по-скоро е на автомобилната компания, защото спирачките и гумите на колата бяха скапани. Или пък… — Замлъква и ме поглежда. — Разбра ли сега? Никой няма вина. Просто се случи. Сигурно е трябвало да стане.
Гълтам сълзите си и ми се ще да й повярвам. Но не мога. Аз знам по-добре от нея. Знам истината.
— Ние всички знаем истината и я приемаме. Твой ред е да я приемеш и ти. Но вероятно още не ти е дошло времето.
Не, вашето време беше и моето време. Но Деймън излъга съдбата и аз продължих.
Преглъщам бузата в гърлото и се заглеждам в телевизионния екран. Опра е свършила и програмата продължава с поредния сериал.