— Помниш ли онзи път, когато изглеждах прозрачна? — пита тихо Райли. — Тогава бях почти готова да премина оттатък. С всеки ден пропълзявах все по-близо до другия край на моста. И точно когато бях готова да престъпя границата, нещо ми напомни, че имаш нужда от мен. И не намерих сили да те оставя. Все още не мога да се реша. Аз също. Толкова много искам да остане! Но след като й отнех живота, не мога да й отнема и това, което трябва да преживее след смъртта.
— Райли, време е да си отидеш — прошепвам тихо с надеждата да не ме чуе. Но след като веднъж е излязло от устата ми, вече знам, че трябва да продължа. Знам, че постъпвам правилно. Затова повтарям думите си високо и уверено, макар все още да не мога да повярвам, че го казвам: — Мисля, че трябва да си отидеш.
Тя става от дивана и ме поглежда с големи и тъжни очи. Бузите й са мокри от сълзи. Но аз не спирам, бързам да й кажа нещо мило:
— Нямаш представа колко много ми помогна. Не знам как щях да се справя без теб. В продължение на една година ти беше единствената причина сутрин да ставам и да продължавам напред. Но сега съм добре и знам, че трябва да… — спирам, гласът ми секва от сълзите.
— Мама ми каза, че един ден ще ме пуснеш да си отида — усмихва се тъжно тя.
Поглеждам я и вдигам въпросително вежди. Не разбирам какво означават думите й.
— Мама ми каза: „Един ден сестра ти ще порасне и ще разбере как трябва да постъпи.“
Двете се поглеждаме и избухваме в смях. Смеем се с глас на абсурдната ситуация. Смеем се на мама, която обичаше да казва: Един ден ще пораснеш и… така нататък. Смеем се, за да освободим натрупалото се в нас напрежение и болката от раздялата. Смеем се, защото изглежда дяволски забавно да го правим.
Когато смехът ни затихва, я поглеждам и питам с надежда:
— Нали ще наминаваш от време на време?
Тя поклаща глава.
— Да, но ти сигурно няма да ме виждаш, след като не можеш да видиш мама и татко.
— Ами в Съмърленд? Не можем ли да се срещаме там? — питам и вече съм готова да отида отново при Ава и да я помоля да ме научи да свалям щита. Но само за да се виждам с Райли, за нищо друго.
— Не съм сигурна — свива рамене тя. — Но ти обещавам да ти изпратя някакъв знак, нещо, от което да разбереш, че съм аз и че съм добре.
— Но какво? — паникьосвам се, когато виждам, че започва да избледнява. Не очаквах всичко да стане толкова бързо. — И как ще разбера? Как да съм сигурна, че ще е от теб?
— Бъди спокойна, ще разбереш — усмихва ми се тя, маха с ръка и се разтапя във въздуха.
Трийсет и шеста глава
В мига, когато Райли си отива, се хвърлям на дивана и заплаквам с глас. Знам, че постъпих правилно, но сърцето ми се къса от мъка. Оставам известно време там, свита на малка стегната топка и си повтарям наум всичко, което тя каза за катастрофата. За това, че вината не е моя. Много ми се иска да й повярвам, но истината е друга. Четирите ми най-близки същества загинаха заради мен.
И всичко заради някаква си скапана синя блуза с щампа на отбора на мажоретките.
— Ще ти купя друга — каза татко, когато небесносините ни очи, еднакви като две капки вода, се срещнаха в огледалото за обратно виждане. — Ако се върнем, ще попаднем в задръстването.
— Но тя ми е любимата — захленчих аз. — Подариха ми я на състезанието за мажоретките. Такава не можеш да купиш в магазина.
И започнах да потупвам нервно с крак, сигурна, че в крайна сметка ще стане моето.
— Толкова ли не можеш без нея?
Кимнах и се усмихнах на себе си, когато той въздъхна и направи обратен завой. И в момента, когато отново вдигна очи към огледалото, на пътя се появи онази ужасна сърна.
Как да повярвам на Райли? Не мога да си затворя очите за истината. И никога няма да мога.
Избърсвам сълзите си и си припомням думите на Ава. Ако Райли е човекът, на когото трябва да кажа „сбогом“, значи съм сгрешила с Деймън.
Несъзнателно търся с очи голямото, оставено на масата червено сърце и трепвам, когато виждам, че се е превърнало в червено лале.
Огромно аленочервено лале.
Изтичвам в стаята си, слагам лаптопа на леглото и влизам в интернет. Търся значението на различните цветя, преглеждам статия след статия, докато намирам:
— През деветнайсети век хората често разговаряли чрез цветята, тъй като всяко цвете съдържа в себе си различно послание. Ето някои от най-разпространените цветя и тяхното значение.