Тя продължава да се промъква напред с тихи котешки стъпки и след миг застава пред мен. Всичко става толкова бързо, че нямам време да реагирам.
— Сега ще си върна Деймън отново. Той винаги се връща при мен, Евър. Това трябва да ти е напълно ясно.
В същия момент напипвам бамбуковата дъска за рязане и решавам, че бих могла да я стоваря върху главата й, но тя се стрелка толкова бързо към мен, че губя равновесие. Дрина ме блъска в хладилника. Ударът е толкова силен, че ми изкарва въздуха. Олюлявам се и падам на пода. Главата ми изтраква на теракотата, рукналата кръв се стича по бузите и влиза в устата ми.
И преди да направя нещо в моя защита, тя се хвърля върху мен, разкъсва дрехите ми, скубе ме и ме дращи по лицето, като не спира да шепне в ухото ми:
— Предай се, Евър, отпусни се и ми се остави. Върни се при скъпото си семейство, то те чака. За какво ти е този живот? Не ти е останало нищо, за което си заслужава да живееш. Сега имаш чудесна възможност да го напуснеш.
Трийсет и осма глава
Сигурно съм загубила съзнание, но само за секунди, защото когато отварям очи, тя все още е върху мен, лицето и ръцете й са изцапани с кръвта ми. Продължава с опитите си да приспи вниманието ми, да ме придума, да ме убеди да се предам, да си отида, да изчезна веднъж завинаги, да се махна и да се откажа от всичко.
Преди часове идеята може би щеше да ми се стори добра, но не и сега, когато знам, че тази кучка е убила мама, татко и сестра ми. И трябва да си плати за това.
Затварям очи и се мъча да се върна обратно на сцената на действието — всички сме в колата, смеем се, шегуваме се, изпълнени с любов един към друг. Мъглата от чувството ми за вина вече се е вдигнала и сега виждам всичко съвсем ясно. И ми се струва още по-прекрасно.
Изведнъж усещам силата в себе си, хващам Дрина с една ръка, вдигам я във въздуха и я запращам в другия край на стаята. Тя прелетява през масата и се удря със страшна сила в стената. Свлича се на пода и ръката й застава под неестествен ъгъл спрямо тялото.
Поглежда ме смаяно, но успява да се отърси от шока и след миг е на крака, смее се и изтупва праха от роклята си. Отново тръгва към мен, отново я хвърлям във въздуха и гледам как лети към френския прозорец, блъска се в него с трясък и строшените стъкълца се пръскат на стотици парченца из целия под.
— Ама че сценка! — възкликва Дрина и почиства забилите се по ръцете, лицето и краката й стъкла. Раните се затварят веднага и тя отново е цяла и непокътната. — Впечатлена съм. Нямам търпение да прочета подробностите в утрешния вестник.
Усмихва се, като че всичко е на шега, и след миг вече ме притиска в ъгъла, озверяла, твърдо решена да победи.
— Не знаеш с кого си имаш работа, момиченце! — просъсква в ухото ми. — И честно да ти кажа, жалката ти демонстрация на сила ми изглежда малко прекалена. Как посрещаш гостите си само! Направо си ужасна домакиня. Не се учудвам, че нямаш приятели, ако се отнасяш и с тях по този начин.
Отскубвам се от нея, готова да разбия с главата й хиляди прозорци. Но още не съм довършила мисълта си и неочаквано ме пронизва остра болка. Дрина приближава лице към мен, зелените й очи ме парализират и колкото и да се напрягам, не мога да помръдна.
— Старият номер с главата в менгемето и схващането на мускулите — засмива се тя. — Всеки път работи. Въпреки че аз постъпих честно, предупредих те, че ще стане така. Но ти не ме послуша. Какво пък, може да ти хареса. Искаш ли да усиля болката?
И присвива злобно очи, докато ме гледа да се гърча от болка, да се свличам на пода и да се свивам на кълбо, борейки се с пристъпите на гадене.
— Или все пак ще предпочетеш да си отидеш? Ще бъде по-лесно и по-приятно. И за двете. Изборът е твой, Евър.
Опитвам се да фокусирам погледа си, но очите ми са замрежени от сълзи, крайниците ми сякаш са гумени, нямам сили да се изправя и когато тя отново тръгва към мен, разбирам, че не мога да се бия.
Затварям очи и мисля: Не мога да я оставя да победи. Не мога да й го позволя. Не и този път. Не и след онова, което причини на семейството ми.
Свивам пръстите си в юмрук и замахвам. Толкова съм изтощена, а движенията ми — толкова тромави, че ахвам от изненада, когато юмрукът ми попада право в средата на гърдите й и пробива дупка в тях. Дрина пада на земята и този път от злобната й усмивка няма и следа. Отстъпвам крачка назад и се боря за въздух. Знам, че това не е достатъчно, че трябва да продължа, да направя нещо, което наистина ще я унищожи.