Затварям очи и мисля трескаво. Чакам развръзката, усещам, че ще настъпи всеки момент. Постепенно съзнанието ми се избистря и стомахът ми се успокоява. Позволявам си да отворя отново очи. И виждам до себе си Деймън. Пристъпва към нея и я гледа в упор, а очите му са пълни с омраза.
— Деймън — изхлипва тя с широко отворени очи. — Не й позволявай да ми причини това. Не й позволявай да ни…
— Късно е — клати глава той, обръща се към мен и преплита пръсти с моите. — Време е да си отидеш от този свят, Поверина.
— Не ме наричай така! — разридава се тя. Прекрасните й зелени очи стават червени. — Знаеш колко мразя това име.
— Знам — отговаря Деймън и стиска ръката ми.
Притискам се в него и гледам невярващо как Дрина се сбръчква, превръща се в грозна старица и избледнява постепенно, докато най-накрая от нея остават само черната рокля и луксозните дизайнерски обувки — единствено доказателство, че някога е съществувала.
— Как… — търся някакво обяснение от Деймън.
Но той не се впуска в обяснения. Само казва простичко:
— Свърши се. Свърши се напълно, изцяло и завинаги.
Привлича ме в прегръдката си и покрива лицето ми с топли целувки.
— Повече никога няма да те тормози — прошепва в ухото ми. — Аз… ли я убих? — питам и въпреки всичко, което причини на семейството ми, въпреки че беше самозащита, сълзите напират в очите ми и се чувствам ужасно.
Той ме поглежда загрижено и кима.
— Но… как? Щом е безсмъртна, не трябва ли да й отрежа главата?
— Това пък откъде го прочете? — разсмива се той. После продължава сериозно: — Не става така. Обезглавяването, дървените колове и сребърните куршуми са пълна глупост. Истината е, че чувството за мъст и омраза отнемат силите ни, а любовта ни прави силни. Ти успя да намериш източник на сила и да откриеш нейното слабо място.
Но аз все още не схващам.
— Та аз едва я докоснах — мълвя объркано. Спомням си ясно, че юмрукът ми достигна до гърдите й, но ударът беше съвсем слаб.
— Ти уцели четвъртата й чакра. Удари я право в биволското око.
— Какво?
— Тялото има седем чакри. Четвъртата е сърдечната и понякога я наричат биволското око. Там е центърът на безусловната любов, състраданието, нашата висша същност — всичко това, на което Дрина бе обърнала гръб. Това оголи защитата й. Уби я не ти, а липсата на любов.
— Но щом е била толкова уязвима там, защо не е предприела някакви мерки, за да предпази това място?
— Защото не знаеше. Егоизмът я бе заслепил. Дрина не виждаше в какво се е превърнала, не осъзнаваше, че робува на злобата, омразата и себичността.
— Щом си знаел всичко това, защо не ми го каза по-рано?
— Защото всичко беше само моя теория. Никога не съм убивал безсмъртен, затова нямаше как да докажа истинността й. Досега.
— Това означава ли, че има и други като теб? Че не сте само ти и Дрина?
Деймън понечва да отговори, но изведнъж затваря уста и стиска зъби. Надниквам в очите му и виждам… мъка? Угризение на съвестта? Но всичко изчезва за миг.
— Дрина… ми разказа разни неща за теб. За миналото ти.
— Евър! — Хваща ме за раменете той. — Евър, чуй ме! Живял съм прекалено дълго на тази земя…
— Около шестстотин години.
— Горе–долу толкова — свива устни той. — Но сега не това е важно. Важното е, че през това време съм направил някои неща, с които не се гордея и животът ми невинаги е бил толкова невинен. Дори бих казал, че през по-голямата част е бил точно обратното.
Опитвам се да се отскубна от прегръдката му. Не съм сигурна, че искам да слушам всичко това, но той ме притиска още по-силно и продължава:
— Повярвай ми, няма нищо страшно. Не съм убиец, нито някакъв злодей. Аз просто… — спира за миг, за да намери най-точните думи и казва, — просто грабех с пълни шепи от хубавото в живота. Но всеки път, когато те срещах, зарязвах всичко, за да съм близо до теб.
Отново правя опит да се освободя и този път успявам. Виж ти, каква била работата! Класическата история за момчето, което остава без своето момиче. Любовта му се изплъзва между пръстите, само че тук става дума за векове наред, и всеки път историята приключва малко преди да стигнат до… онзи момент. Нищо чудно, че е привлечен от мен. Аз съм единствената, която не може да нарече своя докрай. Аз съм онзи сочен и толкова примамлив забранен плод. Дали това означава, че трябва да остана девствена завинаги? И да изчезвам през няколко години, за да поддържам тръпката? Имам предвид, че сега, когато съм вързана за него за цяла вечност, няма как да не стигнем и до онзи момент. А оттам е само въпрос на време влакът ни да спре на гара „Скучен град“ и той отново да зажадува за „хубавото в живота“.