— Харесваш ли готически рок? — повдига вежди той и оглежда скептично целия наличен инвентар — дългата руса опашка, тъмносиния суичър и чистото лице, по което няма и капчица грим.
— Не, не много. Хевън е по готиката — засмивам се аз. Нервният, кудкудякащ, направо неестествен смях отскача от четирите стени на класната стая и се връща отново при мен.
— А ти? По какво си падаш ти? — пита той, без да отмества поглед от мен. Очите му говорят, че наистина се интересува.
Отварям уста да отговоря, но в същия момент влиза господин Робинс със силно зачервени бузи, но не заради бързото ходене, както си мислят всички. Въздъхвам дълбоко, нахлузвам качулката на главата си и потъвам отново в познатия хаос от младежки тревоги, притеснения за предстоящия тест, образи от мислите на съучениците ми, съжалението на господин Робинс за пропадналите му мечти и учудването на Стейша, Онър и Крейг — какво ли намира в нея този сладур?
Пета глава
Отивам при масите за обяд, поглеждам към нашата маса и установявам, че Хевън и Майлс са вече там. Изведнъж забелязвам, че Деймън седи до тях и едва удържам изкушението да хукна в другата посока.
— Може да се присъединиш към нас, но само ако обещаеш да не фиксираш с поглед новия ни приятел — засмива се Майлс. — Това втренчено гледане е много невъзпитано, да знаеш. Никой ли не ти го е казвал досега?
Завъртам очи и сядам на пейката до него, решена да покажа на всички, че ми е дошло до гуша от този Деймън.
— Какво да правя, като съм отгледана от вълци? — свивам рамене и се заемам усърдно с разопаковането на храната си за обяд.
— Аз пък съм отгледан от мъж в женски дрехи и писател на любовни романи — казва Майлс, пресяга се и си открадва захаросаната пуканка от върха на кексчето на Хевън, която изглежда точно като онези, които раздават на Хелоуин, въпреки че дотогава има още доста време.
— Съжалявам, че не са те избрали за ролята на Чандлър в „Приятел“, сладурче — ухилва се Хевън. — Аз пък съм отгледана от вещици. Бях красивата принцеса на вампирите, всички бяха влюбени в мен и ме боготворяха. Живеех в разкошен готически замък и нямам никаква представа как се оказах тук, на тази идиотска маса от фибростъкло, ведно с такива загубеняци като вас.
После кимва към Деймън.
— А ти?
Той отпива малка глътка от питието си — някаква странна смес с цветовете на дъгата, но с преобладаващ червен оттенък, в малка стъклена бутилка. Оглежда и тримата подред и казва с усмивка:
— В Италия, Франция, Англия, Испания, Белгия, Ню Йорк, Ню Орлийнс, Орегон, Индия, Ню Мексико, Египет и на още няколко места.
— Правилно ли ще бъде, ако обобщя накратко с термина „войнишко дете“? — засмива се Хевън, взема една захаросана пуканка от кексчето си и го подхвърля към Майлс.
— Живял ли си някога в Орегон? — пита го той и намества пуканката в центъра на езика си, преди да я глътне с малко минерална вода.
— Да, в Портланд — кима Деймън.
Майлс се засмива.
— Не е въпрос, но все пак… Имах предвид, че нашата Евър, ами… тя е живяла някога в Орегон — изтърсва изведнъж и получава от Хевън пронизващ поглед. Явно въпреки демонстрацията на грубост от моя страна тя все още ме смята за най-голямата пречка по пътя й към Истинската любов и настръхва при всяко насочване на разговора към мен.
Деймън се усмихва и очите му отново намират моите.
— Къде?
— Юджийн — измънквам и за да не потъна в черното на очите му, се концентрирам в сандвича си. Сега се случва същото като в класната стая — всеки път, когато ме заговори, всички останали гласове в главата ми заглъхват.
И всеки път, когато очите ни се срещнат, ме облива гореща вълна.
А когато кракът му докосва съвсем случайно моя, цялото ми тяло изтръпва.
И това наистина ме изкарва от релси.
— И защо дойде тук? — навежда се към мен той и принуждава Хевън да се присламчи още по-близо до него.
Забивам поглед в масата и стискам устни — обичайния ми нервен тик. Не искам да говоря за стария си живот. Не виждам смисъл да описвам онези кървави подробности. И да обяснявам как, въпреки че вината за смъртта на цялото ми семейство е изцяло моя, някак си успях да остана жива. Така че накрая отчупвам коричка от сандвича си и казвам: