— Вързана си за мен? Значи така ги виждаш нещата? Заседнала във вечността?
Поглеждам го, но не мога да преценя дали си прави шега, или наистина е обиден.
Бузите ми пламват. Как можах да забравя, че може да чете мислите ми? А те невинаги са „за пред хора“, особено когато са свързани с Деймън.
— Не… аз… — запъвам се в желанието си да обясня по-добре. — Страхувам се, че ще се отегчиш и от мен. Имам предвид… това е една класическа любовна история. Изтъркан сюжет за любовта, която губим отново и отново. Не е чудно, че си толкова завладян от нея. От самата история, не от мен. Все пак шестстотин години си се опитвал да ми бръкнеш в гащите.
— Първо беше под полата, после в панталоните. Повярвай ми, гащите дойдоха на мода доста по-късно.
Изчаква реакцията ми, но аз не се засмивам. Прегръща ме и продължава:
— Евър, разбери, това беше най-добрият начин да се справя с вечността. Да живея ден за ден. Надявам се някога да разбереш.
Целува ме бързо и се отдръпва от мен, готов да си тръгне, но аз отново го привличам към себе си.
— Не си тръгвай! — Поглеждам го в очите. — Моля те, не ме оставяй отново!
— Дори и ако искам просто да ти донеса малко вода? — усмихва се той.
— Дори и за това — казвам, а пръстите ми милват лицето му, това невероятно красиво лице. — Аз…
— Да? — насърчава ме с усмивка той.
— Липсваше ми — успявам да кажа най-накрая.
— И ти на мен — отвръща тихо той, затваря очи и ме целува по челото. Но веднага се отделя от мен.
— Какво? — питам объркано, когато забелязвам учудването му.
Изведнъж погледът му омеква и лицето му се стопля от широка усмивка. Хваща ръката ми и прокарва пръстите ми по челото. Ахвам, когато откривам, че белегът е изчезнал.
— Прошката има целебна сила. Особено когато човек прощава на самия себе си — прошепва Деймън.
Очите му ме гледат настойчиво и аз разбирам, че очаква да чуе още нещо, но аз не съм убедена, че мога да го изрека на глас. И вместо да отворя уста, затварям очи. Щом може да чете мисли, няма нужда да изричам думите.
— Но ти знаеш, че е по-добре думите да бъдат казани на глас — засмива се той.
— Но аз вече го казах и ти затова дойде, точно както си мислех, че ще стане. Имам предвид, виках те, защото имах нужда от помощта ти.
— Чух те. И щях да дойда по-бързо, но трябваше да се уверя, че си готова, а не просто самотна. След като каза „сбогом“ на Райли…
— Разбрал си за това?
Той кима и добавя:
— Ти постъпи правилно, Евър.
— Значи така, беше готов да ме оставиш да умра само за да се увериш?
— Никога не бих те оставил да умреш — рязко поклаща глава той. — Не и този път.
— Ами Дрина?
— Наистина подцених Дрина. Нямах представа докъде могат да я отведат омразата и ревността.
— Значи вие не можете да четете мислите си, така ли?
— Научихме се да се защитаваме един от друг преди много, много време.
— Ще ми покажеш ли как става?
Деймън прокарва пръст по овала на лицето ми и се усмихва.
— С времето ще те науча на всичко, обещавам ти. Но искам да съм сигурен, че разбираш какво означава всичко това. Избереш ли безсмъртието, повече никога няма да се видиш със семейството си. Никога няма да пресечеш онзи мост. Трябва да си наясно какво те очаква.
— Но нали винаги мога да променя решението си, да се откажа? Да се предам, както казвате вие?
— Ще е много по-трудно, щом веднъж приемеш безсмъртието.
Поглеждам в очите му. Сигурно е така и сигурно ще трябва да се откажа от много неща, но тайничко си мисля, че все ще има начин да се свържа с близките си. Райли обеща, че ще ми праща вести и аз ще знам какво става там. От друга страна, ако вечността започва от днес, ще трябва да се науча да живея по нейните правила. Ден за ден. Но ще знам, че Деймън ще е винаги до мен и като казвам това, имам предвид наистина винаги.