— Дълга история.
Усещам погледа му — тежък, топъл и подканващ — и това ме изнервя още повече. Дланите ми се изпотяват и бутилката с водата ми се изплъзва от пръстите. Полита толкова бързо надолу, че е абсурд да успея да я хвана, затова седя и чакам като последна тъпачка да се удари в масата и да се разлее. Но преди да я достигне, Деймън успява да я хване и ми я подава. Продължавам да си седя, да се взирам в бутилката и да избягвам погледа му, като се питам дали съм единствената впечатлена от бързината на реакцията му. Движенията на ръцете му бяха толкова бързи, че очертанията им се размазаха пред очите ми.
Майлс подхваща разговор за Ню Йорк и Хевън се приближава толкова плътно до Деймън, че едва не сяда в скута му. Аз поемам дълбоко въздух, довършвам сандвича и уверявам себе си, че съм се справила добре.
Когато звънецът най-после бие, всички грабваме нещата си и тръгваме към класните стаи. Деймън се отдалечава на известно разстояние от нас и аз използвам момента да се обърна към Хевън и Майлс.
— Как се оказа на нашата маса? — вдигам ръце, за да демонстрирам недоумението си.
И изведнъж се стряскам при звука на собствения си глас. Звучи ужасно пискливо и обвинително.
— Искаше да седне на сянка и ние го поканихме при нас — обяснява Майлс, пуска празната бутилка в кошчето за боклук и ни повежда към главната сграда. — Бъди спокойна, не сме замисляли зъл план, за да те поставим в неловко положение.
— Можеше и без последния коментар — извиквам, съзнавайки, че се държа неадекватно и се засягам от глупости.
Но то е, защото не искам да кажа това, което мисля в действителност, защото не искам да обидя приятелите си с един много важен, но доста неприятен въпрос: Защо момче като Деймън се мотае с такива като нас?
Без майтап. Имам предвид всички онези важни мацки. И момчета, всичките готини компании, в които може да влезе без проблем. Защо, по дяволите, ще иска да седне при нас — най-големите нещастници в училището?
— Не подскачай така, де, може пък да му е приятно — свива рамене Майлс. — А, имай предвид, че довечера ще дойде у вас. Казах му да мине към осем.
— К–какво? — зяпвам срещу него и внезапно си припомням, че по време на целия обяд Хевън бе мислила какво ще си облече довечера, а Майлс се бе чудил наум дали ще има време да си направи изкуствен слънчев загар. Сега всичко си идваше на мястото. — Ами… Явно Деймън мрази футбола не по-малко от нас, поне така разбрахме от малката ни игра на въпроси и отговори, на която си играхме, преди да дойдеш.
Хевън се усмихва и ми прави реверанс — покритите с мрежести чорапи колене издуват полата от двете й страни.
— И понеже е нов и на практика не познава никого от другите, решихме, че можем да си го прикоткаме в нашата кочинка и да не го караме да търси други приятели.
— Но… — започвам и спирам веднага, защото не знам какво да кажа. Но знам с абсолютна сигурност, че не искам Деймън да идва у нас, нито довечера, нито никога.
— Аз ще дойда някъде след осем — обажда се Хевън. — Днес ще ходя на сбирка, но тя ще свърши до седем. Ще имам достатъчно време да отскоча до нас и да се преоблека. И, между другото, заплювам си мястото до Деймън в джакузито.
— А, не, не може — намусва се Майлс. — Няма да ти го отстъпя.
Но тя вече ни маха с ръка, завива по коридора към своята класна стая, като в последния момент се обръща и поглежда Майлс:
— Днес кои ще се събират?
Той отваря вратата на своята стая и й се усмихва.
— Днес е петък, значи е ред на дебелаците.
Хевън е пристрастена към всякакви сбирки на анонимни. За краткото време, през което я познавам, разбрах, че тя присъства на сбирките на анонимните алкохолици, наркоманите, пристрастените към тютюнопушенето, пристрастените към пристрастените, затъналите в дългове, пристрастените към хазарта, геймърите, другите със социалните фобии, клептоманите, колекционерите на ненужни вещи и сексуалните маниаци. Доколкото знам, днес ще се запознае за пръв път с маниаците на тема храна. Ще бъде интересно, си мисля, защото, висока сто петдесет и три сантиметра, слаба и гъвкава, с тяло като на балерина от музикална кутия, Хевън определено няма нищо общо с днешните анонимни маниаци. Нито пък с алкохолиците или с онези със заемите и хазарта, изобщо с нито една от тези групи. Просто е напълно пренебрегвана от своите самовлюбени родители и това я кара да търси любов и одобрение навсякъде, където би могла да ги получи.