Както и цялата работа с готическия рок. Истината е, че тя изобщо не си пада по него, вижда се ясно по начина, по който тя прескача по дисковете от песен на песен, вместо да се задълбочи във всяка една, и по това как постерите на нейните любими „Джой Дивижън“ висят безразборно по пастелнорозовите стени на стаята й — спомен от нейния не много отдавнашен балетен период (който настъпи малко след манията й по марковите дрехи и каталозите на „Джей Крю“). Но наскоро откри, че единственият начин да се открои в един град, гъмжащ от облечени в „Джуси“ блондинки, е да се облича като принцесата на мрака.
Само че не се получи толкова добре, както се надяваше тя. Първия път, когато майка й я видя с тези дрехи, въздъхна, грабна ключовете за колата си и потегли към фитнеса. А баща й се свърта толкова рядко вкъщи и стои толкова малко, че няма време да я огледа като хората. Малкият й брат, Остин, в началото се шашна, но после свикна. И понеже по-голямата част от децата в училище отдавна са изкушени от безумните образи на поведение и мода, които властват на екрана ма MTV през последните години, те най-често не й обръщат никакво внимание.
Но аз знам, че под всичките черепи, паяци и тежък рокерски грим се крие едно момиченце, което иска единствено да бъде забелязано, чуто и обичано, да получи внимание — нещо, което досегашните й превъплъщения не успяха да й осигурят. Така че, ако да се изправи пред пълна с хора зала и да сътвори някаква сълзлива история за мъчителната й ежедневна битка със своята пристрастеност, я кара да се чувства значима, коя съм аз, че да я съдя?
В предишния си живот никога не съм се мотала с хора като Майлс и Хевън. Нямах връзка с „трудни деца“, нито със странни деца или с такива, които са пренебрегвани от всички. Аз бях една от популярните, от групата на сладките, атлетичните, талантливите, интелигентните, богатите, обичаните, бях всичко това накуп. Ходех на танци, най-добрата ми приятелка се казваше Рейчъл (тя също беше мажоретка като мен) — също много популярна в училище, имах си дори и приятел. Казваше се Брандън и беше шестото поред момче, с което съм се целувала (първият се казваше Лукас, но го направих само защото исках да се изфукам, че не ме е страх, а останалите между тях, повярвайте, дори не си заслужава да ги споменавам). И въпреки че не съм се държала лошо с никого от онези, които не принадлежаха към нашата група, по-честно ще бъде да кажа, че просто не ги забелязвах. Нямах нищо общо с тях. И се държах, сякаш са невидими.
Сега аз съм една от невидимите. Разбрах го в деня, когато Рейчъл и Брандън ме посетиха в болницата. И двамата се държаха много мило и външно ми съчувстваха, но мислите им ми казваха всичко. Те бяха отвратени от малките найлонови торбички, по които течаха всякакви медикаменти и се вливаха във вените ми. Погнусиха се от раните и синините, от гипсираните ми крайници. Съжаляваха ме за това, което ми се бе случило, и за загубата на родителите ми, но се стараеха да не поглеждат към огромния червен белег на челото ми. Това, което наистина им се искаше да направят, беше да избягат далеч от мен.
Наблюдавах как аурите им се завихрят едновременно и приемат един и същ тъмнокафяв оттенък. Разбрах, че в себе си се отдръпват от мен и се приближават по-близо един към друг.
Затова, вместо да си губя времето с обичайните за училищните елитни групи странни ритуали, възприети и от групата на Стейша и Онър, още от първия ден в Бей Вю се насочих към Майлс и Хевън, двамата отритнати от „готините“ неудачници, които ме приеха, без да задават неудобни въпроси. И въпреки че отстрани сигурно изглеждаме доста странно, истината е, че не бих се справила без тях. Приятелството им е едно от малкото хубави неща в новия ми живот. То ме кара да се чувствам отново нормална.
Ето причината да се старая на всяка цена да стоя далече от Деймън. Способността му да кара кожата ми да настръхва с едно докосване и да кара светът да замлъкне с една произнесена дума е опасно изкушение, на което не искам да се поддавам.
Не искам да си развалям и приятелството с Хелън.
Не искам да рискувам да се сближавам прекалено много с когото и да било.
Шеста глава
С Деймън имаме два общи часа, но седим един до друг само в часа по английски. Така че го виждам отново чак когато прибирам всички материали от последния час по изобразително изкуство и тръгвам към изхода.
Той се затичва, отваря вратата и я задържа за мен. Минавам покрай него със забит в пода поглед и се чудя какво да направя, че всъщност да не го поканя у нас.