Изведнъж ми кипва от нейните ненадейни посещения, които са си просто едни подли атаки. Дошли са ми до гуша. Иска ми се просто да ме остави на мира, да ме остави да си живея скапания живот без непрекъснатите й досадни коментари. Поглеждам я в очите и хвърлям стрелата си право в тях:
— Абе, вие нямате ли си там ангелско училище? Или са те изхвърлили заради злобата ти?
Тя ме стрелва ядосано с поглед, а очите й се превръщат в две малки цепки. В същия момент Сабин чука на вратата и пита:
— Готова ли си?
Продължавам да гледам Райли, предизвиквам я да направи нещо глупаво, нещо, което ще накара Сабин да се замисли за странните неща, които стават в тази къща. Но тя ми се усмихва мило и секунди преди да изчезне, казва:
— Мама и татко ти изпращат поздрави.
Седма глава
По пътя до ресторанта мисля само за Райли, за последните подметнати с подигравка в гласа думи. Колко подло и грубо беше от нейна страна да го изтърси ей така, мимоходом, и да изчезне. Откога я моля да ми каже нещо за мама и татко, поне да намекне, че са добре, но вместо да се смили над мен и да ми разкаже за тях, тя все го увърта, все мълчи и не ми обяснява защо и дали изобщо ще се появят.
Човек си мисли, че смъртта прави хората малко по-мили, по-добри. Но очевидно това не се отнася за Райли. Тя е точно толкова досадна, лигава и непоносима, колкото си беше и като жива.
Сабин оставя колата на пиколото и ние влизаме в ресторанта. В мига, когато виждам огромното мраморно фоайе, големите саксии с цветя и невероятната гледка към океана, изведнъж изпитвам съжаление за лошите мисли, които ми се въртяха в главата до този момент. Райли се оказа права. Това място наистина е голяма работа. Тузарско не, ами и отгоре. Страхотно е за срещи, естествено не с нацупената ти племенница.
Управителката ни отвежда до маса с красива покривка, свещник със запалени свещи и малки тумбести бурканчета за сол и пипер, които приличат на сребърни камъни. Сядам, оглеждам се и не мога да повярвам, че този град крие в себе си толкова очарователни места. Особено като го сравня с ресторантите, където обикновено съм ходила.
Но щом си го помислям, изведнъж се спирам. Няма никаква полза да сравнявам картините от преди и след инцидента, да си мисля как са били нещата тогава и как са сега. Въпреки че понякога, докато си около Сабин, е трудно да не сравняваш. Фактът, че е близначка на татко, ми напомня непрекъснато за него.
Тя поръчва червено вино за себе си, а за мен газирана вода. После отваряме менюто и си избираме вечеря. В мига, когато сервитьорката се отдалечава, Сабин прибира русата си, дълга до брадичката коса зад ушите, усмихва ми се мило и пита:
— Е, как вървят нещата? Училището? Приятелите? Всичко ли е наред?
Не ме разбирайте погрешно, аз обичам леля си и съм й признателна за всичко, което прави. Но фактът, че успява да се справи със съдебно жури от двайсет човека, не означава автоматично, че я бива в разговорите на маса. Не й го казвам, разбира се, поглеждам я и отговарям:
— Да, всичко е наред.
Добре де, може би и мен не ме бива много по тая част.
Тогава тя изведнъж хваща ръката ми! Отваря уста да каже още нещо, но преди да го направи, аз вече съм станала от мястото си.
— Ей сега се връщам — измънквам и едва не събарям стола, когато изфучавам обратно натам, откъдето дойдохме преди малко, без да питам за посоката. Затова сервитьорката, с която се сблъсквам, ме изглежда тревожно и в погледа й съзирам съмнение, че ще позная съответната врата нататък по коридора и че изобщо ще стигна навреме дотам.
Поемам в посоката, посочена ми несъзнателно от нея, и прекосявам тичешком една зала с огледала — гигантски огледала в позлатени рамки, наредени по стената в права редица. Днес е петък и хотелът е пълен с гости за някаква сватба, която, от това, което виждам, не би трябвало да става.
Някаква група от развеселени хора минава покрай мен, аурите им са пълни с алкохолни изпарения и енергията от тях се предава и на мен. Оставам леко замаяна, с позиви за повръщане и така размекната, че когато поглеждам към огледалата, виждам дълга редица от Деймъновци и всички до един ме гледат право в очите.
Олюлявайки се, влизам в тоалетната, хващам се с две ръце за мраморния плот пред мивките и се опитвам да си поема дъх. Фокусирам се върху засадените в красиви саксии орхидеи, после върху течния сапун и купа от хавлиени кърпи, поставени в голям порцеланов поднос. Постепенно започвам да се успокоявам и успявам да събера мислите си.