Свикнала съм да поемам всякакви енергии, на които се натъквам случайно в ежедневието си, но бях забравила колко болезнено и силно може да ме удари тя, когато съм свалила защитата си и айподът ми не е с мен. Докосването на Сабин, когато взе ръката ми в своята, ме разтърси със силата на самотата и тихата й тъга така дълбоко, че ме заболя, сякаш някой забива в корема ми нож.
Особено когато осъзнах вината си за нейната тъга.
Сабин е самотна, знам го, но обикновено се правя, че не го забелязвам. Въпреки че живеем в една къща, двете с нея не се засичаме много често. Тя обикновено е на работа, а аз обикновено съм на училище. Вечерите и уикендите се крия в стаята си или излизам с приятели. И често забравям, че не съм единствената, която е изгубила близки хора, забравям, че въпреки че ме пое и се опитва да ми помогне, тя също се чувства толкова самотна и празна отвътре, колкото в деня, когато трагедията се случи.
Но колкото и да ми се иска да я притисна до себе си и да облекча болката й, просто не мога. Прекалено смахната и наранена съм. Аз съм едно куку, което чува мисли и разговаря с мъртвите. Не мога да поема този риск да бъда разкрита. Не искам да се сближавам твърде много с никого, дори и с нея. Най-доброто, което мога да направя, е да завърша гимназия с добри оценки, за да мога да отида в колеж и да й дам възможност да се върне към предишния си начин на живот. Може би тогава ще се събере с онзи мъж, дето работи в същата сграда, в която работи и тя. Онзи, за когото тя още не подозира. Но когато ме хвана за ръката, аз видях ясно лицето му.
Приглаждам косата си с ръце, слагам отново гланц на устните си и се връщам на масата, решена да направя всичко по силите си, за да я накарам да се почувства по-добре, без да издавам тайните си. Сядам на мястото си, отпивам от газираната вода и се усмихвам.
— Добре съм. Наистина. — Кимам утвърдително за по-голяма достоверност и продължавам бодро: — Разкажи ми за някои интересни случаи в работата ти. Има ли готини мъже?
След вечерята излизам и изчаквам Сабин да даде бакшиш на пиколото, за да докара колата отпред. Толкова се заплесвам по разкрилата се пред мен драма между момичето, което утре ще се омъжва, и нейната така наречена шаферка, че буквално подскачам от неочаквания допир на чужда ръка до моята.
— А, здрасти — казвам и усещам разливащата се по цялото ми тяло топлина и гъделичкащата тръпка в мига, когато очите ми срещат неговите.
— Изглеждаш невероятно — оглежда ме бавно Деймън, като тръгва от главата и стига до обувките, после отново се връща на очите ми. — Едва успях да те позная без качулката.
Усмихва ми се с онази негова разтапяща ме усмивка и пита:
— Хареса ли ти вечерята?
Кимам, изненадана, че успявам да го направя.
— Видях те в коридора. Исках да те поздравя, но ти изглежда бързаше за някъде.
Гледам го в очите и се питам какво прави съвсем сам в този тузарски хотел в петък вечер. Носеше тъмен пуловер, черна риза, разкопчана на врата, дънки — дизайнерска изработка, и онези обувки. Всичко е някак прекалено лъскаво за момче на неговите години и в същото време всичко си пасва идеално.
— Реших да разгледам града — отговаря неочаквано на въпроса, който още не съм задала.
И докато се чудя как да продължа, се появява Сабин. Двамата си подават ръка и аз казвам:
— Ъммм, това е Деймън. От едно училище сме.
Деймън е този, който кара дланите ми да се изпотяват, а стомахът ми да се свива. Той е всичко, за което мисля напоследък.
— Наскоро се е преместил от Ню Мексико — добавям с надежда да задоволя любопитството й, докато ни докарат колата.
— Къде в Ню Мексико? — пита Сабин и докато му се усмихва, не мога да не се запитам дали и тя усеща същото прекрасно чувство, което изпълва мен.
— Санта Фе — усмихва й се той.
— О, Санта Фе! Чувала съм, че това е много красив град. Винаги съм искала да го посетя.
— Сабин е адвокат и работи много — намесвам се от учтивост, но веднага забивам поглед в посоката, от която трябва да дойде колата точно след десет, девет, осем, сед…
— Ние се прибираме, но ще е чудесно, ако решите да се присъедините към нас — предлага любезно тя.
Поглеждам я ужасено, усещам, че паниката взема надмощие над разума ми, и се чудя как стана така, че пропуснах да отчета какво ще се случи. После отмествам поглед към Деймън и се моля да откаже поканата. Слава богу, чувам го да казва: