Тя клати убедено глава и най-сетне благоволява да ме погледне.
— Къде беше? — питам, като се опитвам да звуча непринудено, въпреки че току-що съм видяла в съзнанието си онази тъмна и страшна дупка, в която се е забавлявала.
— В един страхотен клуб. Заведоха ме няколко момичета от групата.
— Коя група — отпивам бавно от сока си.
— В събота се събират пристрастените към пристрастените. Ония, дето обичат да им помагат да преодолеят зависимостта си — опитва се да обясни тя. — Както и да е, думата ми беше за едно момиче, Еванжелин. Тя е душата на групата. Наричат я донор.
— Какво? Кой кого нарича донор? — намесва се Майлс, който най-после се появява, слага миникомпютъра си на масата и сяда до мен.
— Пристрастените да помагат — бързам да го включа на скорост.
Хевън върти театрално очи.
— Не, не те, а вампирите. Донор е онзи, който позволява на другите вампири да се хранят от него. Схващате ли? Например да смучат от кръвта и плътта му. Мен ме наричат „дечко“, защото аз искам само да ги следвам, не искам да храня никого. Поне не още — засмива се тя.
— Кого да следваш? — пита Майлс, грабва компютъра си и проверява съобщенията си.
— Вампирите. Ох, опитай се да следиш мисълта ми. Та, говорех ви за това момиче, Еванжелин. Между другото, това е вампирското й име, истинското…
— Хора с вампирски имена? — намесва се Майлс и оставя миникомпютъра пред себе си, за да му е под ръка.
— Абсолютно — кима тя, пъха пръста си дълбоко в глазурата и го облизва блажено.
— Това да не е нещо като артистичен псевдоним? Нали знаете, нещо като името на първото ти куче, плюс моминското име на майка ти? Защото ако е така, значи аз съм принцеса Славин. Благодаря за аплодисментите — ухилва се той.
Хевън въздъхва дълбоко и се моли за търпение.
— Ох, не, нищо подобно. Вижте, вампирското име е сериозна работа. За разлика от повечето хора, аз нямам нужда да сменям моето, защото Хевън е органично свързано с вампирите име, сто процента натурално, без добавки и консерванти — смее се тя. — Казах ви, че съм принцесата на мрака, нали? И така, отидохме до този клуб. Намира се някъде в Ел Ей и се казва „Ноктюрно“ или нещо подобно.
— „Ноктюрно“? — възкликва Деймън, хваща здраво шишето с напитката си и се втренчва в нея.
Хевън оставя кекса на масата и пляска с ръце:
— Хей! Най-после някой от моята кръвна група.
— И имаше ли… безсмъртни? — пита той, все още загледан в бутилката.
— С тонове. Мястото гъмжи от тях. Има дори и ВИП стая. Успях да надникна в нея. После седнах на бара, където сервираха кръв.
— Не те ли поодраскаха малко? — пита Майлс, докато пръстите му танцуват по клавиатурата, защото си чати с двама наведнъж.
— Смейте се, колкото си искате, но ви казвам, че беше направо супер. Дори и когато Еванжелин ме заряза заради някакъв приятел, когото срещна там. Но се запознах с друго момиче, което беше още по-готино от нея и което, между другото, също се е преместило току-що в града ни. И сигурно ще започна да излизам с нея.
— И ще скъсаш с нас? — зяпва към нея в престорена тревога Майлс.
Хевън прави гримаса.
— Остави сега това, важното е, че моята съботна вечер е била много по-готина от вашата, е, може би не и от твоята, Деймън, защото виждам, че си навътре в тия работи, но за тези двамата съм сигурна — казва надменно тя и кима към мен и Майлс.
— Как мина мачът? — ръгам с лакът Майлс, опитвайки се да привлека вниманието му върху нас и да го отдалеча от електронния му приятел.
— Всичко, което знам, е, че отборният дух беше малко в повече. Някой победи, а друг загуби. Виж, в събота си бях предимно в моята стая и си чатих с този приятел, който, между другото, се оказа голям тлъст лъжец — поклаща разочаровано глава и ни сочи към екрана на миникомпютъра си. — Вижте това. През целия уикенд го моля за снимка, защото няма начин да се срещна с него, без да разбера предварително как изглежда, и ето какво ми изпраща. Тъп позьор!
Поглеждам набързо към снимката на дисплея, без да разбера защо Майлс се пали толкова.
— И откъде си толкова сигурен, че това не е той? — поглеждам го учудено.
— Защото на снимката съм аз — обажда се Деймън.