Трябва да призная, че се изненадах, когато разбрах, че Сабин е готова да направи парти за празника. Изненадата ми идва отчасти от факта, че според мен тя не се интересува много от такива работи, но главно, защото си мислех, че и двете ще предпочетем да минем с не повече от двама–трима гости. Оказа се обаче, че тя е много по-популярна, отколкото съм си представяла, и набързо нахвърли списък от две и половина колонки с поканени гости, докато моят е просто трогателно малък. В него са имената на двамата ми приятели, като съм предвидила и предполагаемите им половинки.
И така, Сабин нае фирма за кетъринг, за храната и напитките, а аз натоварих Майлс с аудио и видеотехниката (което означава, че ще прехвърли от айпода си някаква музика и ще вземе под наем няколко филми на ужасите) и помолих Хевън да осигури от нейните малки кексчета. Така че двете с Райли останахме единствените членове на комисията по декорацията. Сабин ми връчи каталог, кредитна карта и няколко конкретни инструкции, като „дай воля на въображението“, и двете със сестра ми прекарахме последните два следобеда отдадени на задачата да трансформираме обичайния вид на модерна семейна къща в зловещ, криещ в себе си много и страшни тайни замък. И това, че бяхме заети с толкова сериозни неща, ни помогна да спрем за малко с караниците.
— Трябва да се облечеш като русалка — съветва ме Райли.
— Или като участничка в онова реалити шоу, за децата от Ориндж Каунти.
— Ох, не ми казвай, че още го гледаш! — отвръщам, докато балансирам върху подвижната стълба, за да опъна още една гадна и лепкава паяжина на тавана.
— Недей да обвиняваш мен — поклаща глава тя, пресяга се и вади от мукавената кутия кабела с вълшебните лампички.
— Искаш ли да се сменим? — пита и ми показва оплетения кабел. — Глупаво е да се катериш нагоре–надолу по стълбата, след като аз мога да се издигна и да свърша работата за минута.
Клатя глава и свивам вежди. Сигурно ще бъде много по-лесно, но аз упорито се преструвам, че животът ми е съвсем нормален.
— И като каква ще се облечеш?
— Не питай — отрязвам я аз, закачам паяжината в ъгъла на стаята и бързо слизам от стълбата, за да видя ефекта от работата си. — Щом ти имаш тайни, тогава и аз ще имам.
— Не е честно — скръства сърдито ръце сестра ми и се цупи по оня начин, който винаги й отваря вратите при татко и никога при мама.
— Споко, ще ме видиш на партито — казвам, вземам светещия в тъмнозелено скелет и оправям оплетените му крайници.
— Това значи ли, че съм поканена? — блесват очите й, а гласът й изтънява като на малко дете.
— Че мога ли да те спра? — засмивам се и окачвам господин Скелет до вратата, за да може да приветства всеки новодошъл.
— Гаджето ти ще дойде ли?
Свивам устни и въздъхвам.
— Виж, нямам никакво гадже — изричам го рязко, отегчена от играта още преди да е започнала.
— Извинявай, ама аз не съм идиот — намусва се тя. — Не съм забравила великия дебат за блузките. Но нищо, все ще успея да се запозная някога с него или по-точно, да го видя, защото не вярвам, че ти ще пожелаеш да ме представиш. И ако се замислиш, сама ще видиш колко е подло от твоя страна. Имам предвид факта, че не може да ме види, което не означава…
— Ох, престани, той не е поканен, разбра ли? — извиквам и осъзнавам, че преди да се усетя, съм паднала в капана й.
— Ха! — Райли ме поглежда с големите си очи, веждите й се повдигат, а устните й потръпват от удоволствие. — Знаех си!
Започва да се смее, захвърля кабела с лампичките и подскача весело, върти се във въздуха, рита от смях и ме сочи с пръст.
— Знаех си, знаех си, знаех си! — запява с цяло гърло, свива ръка в юмрук, удря във въздуха като победител и завършва с един пирует. — Хей, знаех си!
Затварям очи и се смъмрям, че така глупаво паднах в тъпия й капан.
— Нищо не знаеш — поглеждам я с яд. — Не ми е гадже, ясно ли ти е? Той… е просто нов в училището и в началото си мислех, че е сладък, но после, като разбрах колко е фалшив, ами… да кажем, че приключих с него. Вече не ми се вижда толкова сладък. Честно, всичко беше за не повече от десет минути, и то само защото не виждам нищо по-добро на хоризонта. И не само аз се хванах на номерата му. Майлс и Хевън едва не се хванаха гуша за гуша заради него. Така че защо не престанеш да размахваш тоя юмрук и да подскачаш като луда и не се захванеш за работа?
Но още преди да свърша тирадата, усещам, че говоря прекалено отбранително, за да ми повярва. Както и да е, вече съм го казала, не мога да го върна обратно. Затова се обръщам и се опитвам да не й обръщам внимание, а тя продължава да се рее из въздуха и да си припява: „Да, да, да! Знаех си, да!“