Втора глава
Свалям качулката няколко секунди преди господин Робинс да влезе. Изключвам айпода и се преструвам, че чета книгата и не си правя труд да вдигам глава от нея, докато не го чувам да казва:
— Ученици, това е Деймън Огъст. Той току-що се е преместил при нас от Ню Мексико. Деймън, можеш да седнеш отзад, до Евър. Ще гледаш от нейната книга, докато ти набавят екземпляр.
Деймън е готин, разбирам го, без да го погледна нито веднъж, и съсредоточавам поглед в книгата, докато той минава между редиците и се насочва към мен. Знам това, както знам какво си мисли в момента всеки от съучениците ми. И фактът, че нито една мисъл не ме засяга пряко, е истинско облекчение за мен.
Но според мислите на Стейша Милър, която седи два чина пред мен — Деймън Огъст е страхотен.
Най-добрата й приятелка — Онър, е напълно съгласна с нея.
Също и приятелят на Онър, Крейг, но това сега не е толкова важно.
— Здрасти — казва Деймън и сяда до мен на чина. Пуска раницата си на земята и тя издава глух звук.
Кимам, но не поглеждам към него. Забивам поглед в черните му лъскави обувки за мотоциклет, които приличат повече на извадени от модното списание „Джи Кю“ отколкото от рокерското „Черните ангели“. Тези скъпи и излъскани до блясък обувки изглеждат малко не на място между редиците от многоцветни чехли, които разнообразяват в момента покрития със зелен килим под.
Господин Робинс приканва всички да отворим учебниците си на сто трийсет и трета страница и насърчава Деймън да гледа от моя екземпляр. Той се приближава към мен и пита тихо:
— Имаш ли нещо против?
Аз се колебая. Боя се от прекалената близост, но в крайна сметка плъзвам книгата към ръба на чина си, така че да му е удобно да вижда. Той приближава стола си и между нас остава съвсем малко разстояние. Аз веднага се отдръпвам в другия край и крия глава под качулката.
Той се подсмихва леко, но понеже още не съм погледнала към него, нямам представа защо. Знам, че е добронамерен, просто му е забавно, но като че ли усещам и още нещо.
Потъвам още по-дълбоко в суичъра. Слагам длани на бузите си и забивам поглед в часовника си, твърдо решена да не обръщам внимание на подигравателните погледи на останалите и подмятанията им по мой адрес. Въпреки това не мога да не чуя: „Горкичкият, толкова е готин и секси, а трябва да седи до тая откачалка!“ Въздишката тръгва от Стейша, Онър и Крейг и се разпространява по всички останали в стаята.
С изключение на господин Робинс, който почти толкова силно иска часът да приключи, колкото и аз.
На обяд всички говорят за Деймън.
Видя ли новото момче, онзи Деймън? Толкова е готин… толкова секси… Чух, че бил от Мексико… Не, мисля, че е от Испания… Абе, не знам точно, но е някъде от чужбина… Още отсега ще го поканя на бала… Но ти още не го познаваш… Споко, ще го…
— Божичко, видя ли новото момче — Деймън?
Хевън сяда до мен, поглежда изпод прорасналия си бретон, чиито заострени връхчета достигат чак до червените й устни.
— Ох, моля ти се, не почвай и ти! — тръсвам глава и захапвам ябълката си.
— Нямаше да говориш така, ако бе имала късмета да го срещнеш — казва тя, докато вади ваниловия си кейк от розовата картонена кутия. Облизва захарната му глазура, както прави всеки ден, въпреки че дрехите й подхождат повече за човек, който се храни по-скоро с кръв, отколкото с малки розови кексчета.
— За Деймън ли говорите? — чувам мелодичния шепот на Майлс. — Той изниква иззад гърбовете ни, сяда до нас и опира лакти в масата. Кафявите му очи се стрелкат ту към едната, ту към другата. Бебешкото му лице се разтяга в усмивка. — Ах, колко е готин! Видяхте ли му обувките? Режа си главата, че са направо от „Вог“. Ще взема да го поканя за гадже.
Хевън го поглежда с присвитите си жълти очи.
— Късно е, вече си го заплюх.
— Ох, извинявай. Не съобразих, че си падаш по депресари с черни дрехи и обувки — хили се той, извърта очи и разопакова сандвича си.
Хевън също се засмива.
— Да, ако изглеждат по този начин. Кълна се, че е истинска бомба, трябва да го видиш. — Тя клати глава, леко ядосана, че не споделям ентусиазма й. — Направо е… взривоопасен.
— Ама още ли не си го видяла? — Майлс сваля сандвича от устата си и зяпва изненадано към мен.
Взирам се в масата пред себе си и се чудя дали да излъжа. Ще вдигнат такава врява, че май това е единственият начин да се измъкна. Само че не мога. Не и тях. Хевън и Майлс са най-добрите ми приятели. Единствените. А и вече имам достатъчно тайни, нямам нужда от още една.