— Не вярваш ли на такива работи?
— Не… аз… не знам — прошепвам едва. Толкова се вълнувам, че ми иде да изкрещя.
Защо продължава да говори? Не разбира ли, че тази вечер може да нямаме друга възможност да останем насаме? Че може изобщо да няма друга възможност?
— А ти защо не си там? — питам, без да мога да прикрия раздразнението си.
— Чиста загуба на време — усмихва се той. — Не е възможно да четеш мислите на някого и да предвиждаш бъдещето му, нали?
Бързо премествам поглед към басейна и не мога да повярвам на очите си, водните кълба не само са станали розови, но са оформили едно голямо сърце.
— Да не би да предизвиках гнева ти с нещо? — пита той и покрива брадичката ми с шепата си.
Това също е необяснимо. Понякога използва калифорнийския сърф жаргон не по-зле от всеки местен, друг път говори като току-що излязъл от страниците на „Брулени хълмове“.
— Не, с нищо не си предизвикал гнева ми — засмивам се, въпреки насъбралото се в мен напрежение.
— Кое е толкова смешно?
В същото време пръстите му повдигат бретона ми, тръгват по следата на червения белег и ме карат да се отдръпна.
— Как го получи? — пита той, прибира ръката си и ме поглежда с толкова топлина и нежност, че съм готова да му разкажа всичко и да му се изповядам докрай.
Но не го правя. Защото, откакто се случи онова, тази вечер за първи път се чувствам друг човек. Тази вечер мога да забравя, че съм отговорна за смъртта на всичките скъпи на сърцето ми хора. Тази вечер искам да флиртувам, да кокетнича и да действам безразсъдно, въпреки че утре вероятно ще съжалявам за това. Но тази вечер аз не съм Евър, а Мария–Антоанета. И ако той наистина е граф Ферсен, е време да млъкне и да ме целуне.
— Не искам да говоря за това — казвам тихо и се заглеждам в прозрачните кълба. Сега те са червени и образуват едно голямо лале.
— За какво искаш да говориш? — отвръща той също шепнешком и ме поглежда с онези свои очи като бездънни езера, които сякаш ме примамват да се гмурна в тях.
— Изобщо не искам да говоря — затварям очи, задържам дъха си и чакам устните му да покрият моите.
Тринайсета глава
Ако съм казала, че гласът му е невероятен, защото всички други гласове в главата ми замлъкват, когато заговори, и ако намирам докосването му за вълшебно, защото събужда всичките ми сетива, за целувката ви гарантирам, че е просто божествена. Не мога да се нарека специалист в областта, целувала съм се само няколко пъти, но въпреки това се обзалагам, че на човек му се случва да преживее такава удовлетворяваща и всепроникваща целувка само веднъж в живота.
Затова, когато отдръпва устните си, затварям очи, хващам го за реверите и отново го връщам при мен.
Докато не чувам гласа на Хевън:
— Търсих ви навсякъде. Трябваше да се досетя, че сте се скрили някъде.
Бързо го избутвам и навеждам глава. Боже, как допуснах да ме хванат в действие, след като съм се клела преди минути, че дори не го харесвам!
— Ние просто…
Тя вдига ръка и ме спира.
— Моля те, спести ми подробностите. Исках да ти кажа, че с Еванжелин си тръгваме.
— Толкова рано? — стряскам се и се опитвам да пресметна наум от колко време сме тук.
— Да, моята приятелка Дрина току-що дойде, за да ни заведе на друго парти. Вие също сте поканени, въпреки че ми изглеждате заети — усмихва се злобно тя.
— Дрина? — почти извиква Деймън и става толкова бързо, че очертанията на тялото му се размазват пред погледа ми.
— Познаваш ли я? — поглежда го изненадано Хевън, но той вече е в къщата, движи се с такава скорост, че изплезваме езици, но пак не успяваме да го настигнем.
Тичам след Хевън с надеждата да настигна поне нея и да й обясня, но когато влизам през френския прозорец и я хващам за рамото, „виждам“ гъстия мрак в душата й, примесен с гняв и злоба, и думите замръзват на езика ми.
Поемам дълбоко въздух и тръгвам след двамата. Следвам ги по коридора покрай кухнята, кабинета и през вратата на салона. Не изпускам от поглед тила на Деймън, потресена от бързината, с която се движи. Имам чувството, че знае точно къде да я открие и това ме плаши. Пристъпвам прага на салона и замръзвам на място — той е в костюм от осемнайсети век, а тя е облечена като Мария–Антоанета. Но нейната рокля е толкова богата, толкова разкошна и красива, че ми иде да потъна в земята от срам.