Той се усмихва притеснено, сваля перото от перуката ми, прокарва го по линията на врата ми, стига до носа и докосва връхчето му.
— Мога ли да си го взема за сувенир?
Опитвам се да кажа нещо, но колкото и да се напрягам, не успявам да намеря гласа си, затова наблюдавам мълчаливо как се качва в колата и потегля. Сядам на стъпалата и хващам главата си с ръце. Перуката ми се килва застрашително на една страна, но аз не й обръщам внимание. Искам просто да изчезна, да върна времето назад и да започна вечерта наново.
Ако знаех как ще завърши всичко, никога нямаше да му позволя да ме целуне, нямаше да го поканя да влезе… нямаше…
— Ето къде си била! — чувам гласа на Сабин. Хваща ръката ми и ме изправя на крака. — Търсих те навсякъде. Ава се съгласи да остане още малко, за да гледа и на теб.
— Не искам да ми гледа — казвам кротко. Изричам го мило, за да не я засегна, но нямам никакво желание да минавам през това. Това, което искам, е да се кача в стаята си, да махна тази ужасна перука и да потъна в дълбок, лишен от сънища сън.
Но Сабин си е пийнала доста от празничния пунш и е прекалено замаяна, за да се вслуша в думите ми. Стиска ръката ми и ме повежда към кабинета си, където се е разположила Ава и чака.
— Здравей, Евър — усмихва ми се тя, когато сядам на стола срещу нея, хващам се за ръба на бюрото и чакам предадената ми от Сабин алкохолна енергия да се разсее.
— Не бързай. Първо се отпусни — кима ми приятелски тя.
Поглеждам към картите таро пред мен.
— Хм, нищо лично, но аз не искам да ми гледат — измърморвам, очите ми се спират на нейните за части от секундата, после продължават към прозореца.
— Тогава няма да ти гледам — свива рамене Ава, събира картите и ги размесва с обигран жест. — Какво ще кажеш да се направим, че ти гледам, за да ощастливим леля ти? Тя се тревожи за теб. Иска да знае дали се справя добре с новата си роля. Дали ти осигурява достатъчно свобода, или пък ти дава прекалено много.
Спира за миг, поглежда ме и пита:
— Ти как мислиш?
Свивам рамене и въртя очи. Това не може да се окачестви като пророчество, нали? Всеки знае, че леля се тревожи и за мен, и за своята роля на родител.
— Тя ще се омъжва — добавя Ава.
Сепвам се и очите ми се връщат на нейните.
— Е, няма да е днес — смее се тя. — Нито пък утре. Така че не се безпокой.
— Защо да се безпокоя? — намествам се нервно на стола гледам как цепи тестето наполовина, после нарежда картите в полукръг. — Аз искам Сабин да е щастлива и ако това ще помогне…
— Знам. Но ти преживя достатъчно промени тази година. И все още се бориш с последиците от тях, а това не е много лесно, нали? — вглежда се в мен тя.
Аз си замълчавам. Защо трябва да й отговарям? Да не би да е открила топлата вода с това? Животът на човека се променя непрекъснато и какво от това? Та нали смисълът му е в това да се променя? Да растеш, да се променяш и така нататък? Освен това не може да се каже, че Сабин е някаква загадка, нали? Тя не е сложна личност и всеки би могъл да разгадае тревогите й.
— Как се справяш с новата си дарба? — пита тя и обръща няколко карти с лицето нагоре. Другите остават скрити.
— Новата си какво? — взирам се в картите и се чудя къде точно го пише това.
— Със своята ясновидска дарба — усмихва се тя и кима, сякаш това е неоспорим факт.
— Не знам за какво говорите — стисвам устни, поглеждам към салона и виждам, че Майлс танцува с Ерик, Сабин — с приятеля си, а между тях, невиждана от никого, се носи Райли.
— В началото е трудно — кима ми тя. — Вярвай ми, знам със сигурност. Беше ужасно, когато разбрах, че баба умира. Видях я първа от всички. Дойде в стаята ми, застана до леглото и ми махна за сбогом. Тогава бях само на четири, така че можеш да си представиш как реагираха мама и татко, когато се втурнах в кухнята и им съобщих новината. Знам, че ме разбираш, защото и ти ги виждаш, нали?
Мълча и притискам длани една в друга, забила поглед в картите пред мен.
— Това те плаши, кара те да се чувстваш изолирана от другите. Но не бива да се поддаваш на тези чувства. Не бива да се криеш под разни качулки и да изтезаваш ушите си с онази музика, която дори не харесваш. Има начин да се справиш с това и аз с радост ще ти помогна. Повярвай ми, Евър, не бива да продължаваш да живееш така.
Хващам се за ръба на бюрото и се изправям. Краката ми треперят, стомахът ми започва да се бунтува. Тази жена е побъркана, щом нарича това, което имам, дарба. Знам отлично, че не е никаква дарба, че е наказание за всичко, което направих, всичко, което им причиних. Това е личното ми мъчение и аз трябва да живея с него, да бъда търпелива и да си нося кръста.