— Ако искаш, мога да го проследя — предлага ми услужливо тя.
Поглеждам я и въздъхвам замислено. Част от мен тайничко желае помощта й, но другата част знае, че е време да сложа точка на случая „Деймън“. Трябва да призная пред себе си, че ме направи за смях, и да забравя за случилото се снощи край басейна.
— Да не си посмяла, чу ли? — казвам накрая. — И не се е случило нищо кой знае какво. Просто ми се прииска да прекарам поне една нормална вечер. Край на коментара.
— Твоя работа — свива тя рамене и ми подхвърля айпода. — Но държа да те информирам, че Брандън е отново на разположение.
Грабвам купа с учебниците и тетрадките и ги набутвам в раницата. В същото време се чудя защо тази информация не подобрява настроението ми.
— Да. Рейчъл го заряза на Хелоуин, когато го хвана да се натиска с едно зайче на „Плейбой“. Само че не беше истинско „Плейбой“ зайче, а Хедър Уотсън със съответния костюм.
— Нима!? — зяпвам от изумление. — Хедър Уотсън? Не може да бъде!
Опитвам се да си представя сцената, но просто не е по силите ми.
— Честна скаутска. Трябваше да я видиш. Отслабнала е с около десетина килограма, сложила си е заешки уши, изправила си е косата и — хоп! — ето ти съвсем различно момиче. За съжаление поведението й също е съвсем различно. Сега прилича повече на… ами на буквата „у“ с „личница“ след себе си — казва Райли почти шепнешком, хваща камшика, започва отново да налага килима и гледа виновно надолу, докато аз преглъщам хапката от необичайни новини.
— Ама не бива да шпионираш така хората — нахвърлям й се, по-загрижена за себе си, отколкото за старите си приятели. — Не разбираш ли, това е ужасно невъзпитано?
Мятам раницата на рамо и тръгвам към вратата, но чувам зад себе си смеха й.
— Не ставай смешна. Добре е да знаем какво става с хората в стария квартал.
— Идваш ли? — поглеждам нетърпеливо назад.
— Да, хайде да се състезаваме до гаража — извиква тя, изтичва пред мен и скача на парапета. Черната шапка на Зоро подскача във въздуха, докато се пързаля надолу.
Когато паркирам до дома на Майлс, той вече ме чака отвън пръстите му танцуват по копчетата на миникомпютъра.
— Само… секунда…
След минутка го затваря и сяда на мястото до мен.
— Сега разправяй. Разкажи ми всичко от игла до конец. Искам всички пикантни подробности, без изключение.
— За какво говориш? — правя се на ударена, излизам от алеята и се включвам в уличното движение, като мятам убийствен поглед към Райли, която се настанява блажено на коленете му, духа в лицето му и се смее, когато той се опитва да извърти вентилатора.
Майлс поклаща обидено глава.
— За Деймън, разбира се. Едно птиче ми каза, че двамата сте седели до басейна на лунна светлина и сте се натискали, облени в сребристите й лъчи…
— Откъде го измисли? — питам, въпреки че вече знам. Просто търся начин да го спра.
— Слушай, всички вече говорят, така че не се опитвай да отричаш. Щях да ти звънна още вчера, но татко ми конфискува телефона и ме завлече на корта да тренирам на автомата. Явно му доставя удоволствие да ме гледа как се кълча като момиче.
Прихва и ме поглежда хитро.
— Трябваше да видиш това. Мятах ръце и крака като луд. Горкият човек напълно се отчая. Нищо, това ще му е за урок. Но остави ме мен, да се върнем на теб. Хайде, скъпа, изповядай се да ти олекне! Казвай, казвай! — изгаря от нетърпение приятелят ми. — Наистина ли беше толкова божествено, както си мислим всички ние, простосмъртните?
Свивам рамене и предупреждавам с поглед Райли или да престане със закачките, или да изчезва.
— Съжалявам, ако те разочаровам, но няма нищо за казване.
— А, не, не така! Хевън казва…
Стискам устни и поклащам глава. Само защото вече знам какво е казала Хевън, не значи, че искам да го чуя изречено на глас. Затова го срязвам с думите:
— Добре де, целунахме се. Но само веднъж.
Сетивата ми улавят изпитателния поглед, вдигнатите вежди и извитите в недоверчива усмивка устни.
— Е, може да са били и два пъти, не знам, не съм ги броила — лъжа като аматьор със зачервено от неудобство лице и потни длани, отбягвам Майлс с поглед и се моля да не забележи притеснението ми. Истината е, че си припомнях целувката му толкова много пъти, че се запечата в мозъка ми до най-малката подробност.