— Нищо — измънквам. Нямам представа как да реагирам. Ние не сме двойка и той не е длъжен да ми се отчита.
— Наистина ли е толкова късно? — пита тихо, но настойчиво той. — Много искам да те видя. Моля те, няма да се застоявам.
Усмихвам се, развълнувана от силата, която събуждат в мен думите му, и си позволявам да се потупам по рамото за очарованието, което пръскам около себе си, но отговарям:
— По-добре да оставим срещата за утре в часа по английски.
— Искаш ли да те закарам до училище? — продължава той и нежният му глас ме кара почти да забравя за Стейша, за Дрина, за прибързаното му напускане на партито, за всичко — да изтрия плочата, било каквото било, давай отначало.
Но не искам да се предам толкова лесно, затова казвам, макар че ми се иска точно обратното:
— Трябва да закарам Майлс. Нека го оставим за часа по английски.
И за да не му дам възможност да ме разубеди, затварям телефона и го захвърлям в далечния ъгъл на стаята.
На следващата сутрин Райли изскача пред мен и пита закачливо:
— Още ли си намусена?
Отвръщам й с гримаса.
— Ще взема това за „да“! — засмива се тя, скача върху скрина ми и започва да рита с пети по чекмеджетата.
— Е, казвай, днес на кого си взела дрехите? — поглеждам към стегнатото й боди, дългата пола и падащата на вълни кестенява коса, докато хвърлям учебниците в раницата.
— На Елизабет Суон — усмихва се тя.
Спирам и се опитвам да си спомня това име.
— А, „Карибски пирати“?
— Точно — кима тя, после опулва очи и подава езика си, както правят обесените по филмите. — Сега е твой ред. Кажи ми какво става с твоя граф Ферсен?
Мятам раницата на рамо, хващам дръжката на вратата и за да избегна въпроса, питам:
— Идваш ли?
— Не и днес — клати глава тя. — Имам среща.
Облягам се на вратата и я поглеждам изненадано.
— Какво имаш предвид под „имам среща“?
Райли отново поклаща глава и скача от скрина.
— Не става дума за вашето цуни–гуни — отвръща със смях, пристъпва към стената и изчезва през нея.
Майлс закъснява, съответно закъснявам и аз, а когато стигаме до училище, се оказва, че всички места на паркинга са заети. Всички, с изключение на най-хубавото, най-желаното.
Онова, в самото начало.
Дето е най-близо до изхода.
И което, съвсем случайно, се оказва до колата на Деймън.
— Как го направи? — извиква Майлс, грабва торбата, изскача от малката ми червена кола, изтичва към Деймън и се втренчва в него с такъв възторг, сякаш вижда не него, а секссимвола на Америка.
— Какво да съм направил? — отвръща с въпрос Деймън и наднича през рамото му към мен.
— Да запазиш това място. Човек трябва да е тук още преди започването на учебната година, ако иска да се класира за него.
Деймън се засмива и очите му търсят моите. Но аз кимам хладно, все едно, че е кварталният аптекар или пощаджията, а не момчето, което обсеби мислите ми от мига, когато го зърнах.
— Звънецът ще бие всеки момент — подмятам, влизам в училище и се затичвам към класната стая, смаяна от бързината, с която Деймън се движи и успява да ме настигне без никакви усилия.
Влизам в стаята и се спъвам нарочно в раницата на Стейша, но тя пропуска дългоочаквания момент, защото насочва цялото си внимание към Деймън.
— Хей, къде са ми розите? — изпречва се пред него тя.
Но лицето й изведнъж помръква, когато чува отговора:
— Съжалявам. Не днес.
Деймън сяда на мястото си и ме поглежда:
— Днес някой е станал накриво.
Свивам рамене и пускам раницата на пода.
— Не бързай толкова — навежда се той към мен. — Господин Робинс си е още вкъщи.
— Откъде зна… — обръщам се изненадана, но замлъквам, преди да съм свършила. Имам предвид, откъде знае Деймън това, което знам аз — че господин Робинс си е вкъщи със страшен махмурлук и страда за дъщеря си и жена си, които са го напуснали онзи ден?
— Докато те чаках, видях неговата заместничка. Беше се объркала, затова се наложи да я упътя към учителската стая. Но май и аз се обърках и по погрешка съм я изпратил към учебните лаборатории.
Още докато говори, „виждам“, че е истина, че тя влиза в друга стая, излиза и се чуди къде да ни намери.
— Хайде, кажи ми сега. С какво те ядосах?