Имам си приятел. Гадже, както казва Райли.
Красив, секси, умен и чаровен.
Гадже, което ме кара да се чувствам отново нормална.
Което ме кара да забравя, че не съм.
Пресягам се към съседното място и изваждам от плика новата си блузка. Пръстите ми пробягват по щампата с Мики Маус, докато си припомням думите на Деймън, докато ми я купуваше.
— Виж, тази няма качулка — бе казал и я бе сложил на гърдите ми, за да се увери, че ще ми стане.
— Какво искаш да кажеш? Бях засякла погледа му в огледалото и неволно се бях запитала, дали и той като Райли наистина мрази начина ми на обличане.
— Нищо особено — бе свил рамене той. — Само че без качулка те харесвам повече.
Усмихвам се на спомена и на разменената целувка на опашката пред касата, припомням си разлялата се по цялото ми тяло топлина и онова сладко чувство от докосването на устните му до моите…
Телефонът ми звъни. Поглеждам в огледалото и виждам, че Деймън държи своя до ухото.
— Здрасти — казвам тихо и тръпна в очакване на милия му глас.
— Спести си го — чувам този на Хевън. — Съжалявам, ако те разочаровам, но съм аз, Хевън.
— А… какво става, Хевън? — питам и давам знак с мигача, за да улесня Деймън.
Само че той вече не е отзад. Хевън говори нещо забързано, а аз въртя глава във всички посоки, трескаво оглеждам четирите ленти, но колата му я няма никъде.
— Ти слушаш ли ме изобщо? — ядосва се тя.
— Извинявай, какво каза?
Намалявам скоростта и поглеждам назад, търся черното беемве на Деймън. В същия момент един тип на чудовищно голям камион минава на косъм от мен, надува клаксона и ми показва среден пръст.
— Казах, че Еванжелин е изчезнала.
— Как така е изчезнала? — питам, но всъщност се чудя какво да правя, дали да изляза на шосе 133, или да изчакам Деймън, защото съм сигурна, че не ме е задминал.
— Звънях й поне сто пъти на мобилния, но тя не вдига.
— И? — бързам да приключа с тази глупава история. Не може да обявиш един човек за изчезнал само защото не си вдига телефона, нали? Искам да затворя и да се заема с моя изчезнал Деймън.
— И не само че не си вдига телефона, но я няма и в апартамента й и никой не я е виждал от Хелоуин насам.
— Какво искаш да кажеш? — Отново проверявам в огледалото за обратно виждане, в страничното и навсякъде около себе си, но от него няма и помен. — Тя не си ли тръгна с вас?
— Не съвсем — казва Хевън. Гласчето й изтънява и се напряга като на виновно дете.
След няколко яростни клаксона и още един среден пръст се отказвам да търся повече. Заричам се да му се обадя веднага щом приключа с Хевън и хубавичко да го насоля.
— Е–хо — обажда се тя от другата страна, не, по-скоро крещи. — Боже, ако си толкова заета, че нямаш време да ме изслушаш, просто си кажи, ще звънна на Майлс.
Поемам дълбоко въздух и се въоръжавам с търпение.
— Съжалявам, в момента шофирам и съм малко разсеяна. Освен това и двете знаем, че днес Майлс е на актьорско майсторство, затова звъниш на мен — казвам и преминавам в лявата лента, решена да зарежа всичко и да се добера до дома възможно най-бързо.
— Както и да е — мънка тя. — Виж, аз не ти казах всичко за онази вечер. Ами… ние с Дрина си тръгнахме без Еванжелин.
— Вие… какво?
— Нали се сещаш. От „Ноктюрно“. Тя изведнъж… изчезна. Търсихме я навсякъде, но не можахме да я открием. Решихме, че си е харесала някого, което, вярвай ми, не е много трудно, и… ами тръгнахме си.
— Оставили сте я в Ел Ей? В нощта на Хелоуин? Когато всички психари са по улиците?
В мига, когато го изричам, ги виждам и трите в някакъв неприветлив и потискащо мрачен клуб. Дрина отвежда Хевън във ВИП стаята, уж да пийнат по нещо, и нарочно отстранява Еванжелин. И въпреки че нататък лентата е празна, около нея не се вижда никакъв мъж.
— А според теб какво трябваше да направим? Може и да не знаеш, но тя е навършила осемнайсет, което означава, че прави каквото си иска. Освен това Дрина ми каза, че ще я наглежда. Но после… не знам как стана… й изгуби следите. Току-що говорих с нея. Чувства се ужасно.
— Дрина се чувствала ужасно? — Просто не мога да повярвам. Дрина не изглежда от тези, които чувстват нещо друго към останалите, освен неприязън.