Но аз все още се колебая. Сърцето ми бие толкова силно, че няма начин той да не го чува.
Постепенно всичко отминава. Той ме повежда спокойно към входа и прошепва в ухото ми:
— Всичко е наред. Няма за къде да бързаме. Ще имаме много други такива изпълнени с приключения дни. А сега бягай в клас. Време е.
— Ще трябва да минем през кабинета на директора — вдигам поглед към него. — Забрави ли, че вратата е заключена?
— Евър — клати глава той. — Вратата не е заключена.
— Напротив, аз току-що проверих. Заключена е.
— Не ми ли вярваш? — усмихва ми се той, а аз го поглеждам недоверчиво. — Хайде пробвай тогава. Какво ти коства? Няколко крачки? Едно пресягане към дръжката?
И тръгва към вратата. Оставам на място, местя объркано поглед от кабинета на директора към Деймън и обратно, накрая махам с ръка и тръгвам след него. Следвам го през целия обратен път до входа и когато поглеждам към вратата, зяпвам от изненада. Сякаш като по чудо тя се оказва отворена.
— Но аз видях с очите си! Ти също видя, нали? — поглеждам го изумено. Просто не знам как би могло да се случи това. — Дори натиснах дръжката, натиснах с всички сили, но вратата не помръдна и на милиметър.
Деймън се засмива, целува ме по врата и казва весело:
— Хайде, влизай. И не се тревожи, господин Робинс не е в състояние да дойде на работа, а на заместницата му й се вие свят. Всичко ще бъде наред.
— Ти няма ли да дойдеш? — питам го и усещам, че паниката отново се надига в мен. Имам отчаяна нужда от него, от присъствието му.
— Аз съм самостоятелен човек — вдига рамене той. — Правя това, което ми се прави.
По правило избягвам да мисля за стария си живот. Опитвам се да забравя за предишния си дом, за предишните приятели, за предишното си семейство, за предишната Евър. Аз разпознавам добре знаците на връхлитащия ме ураган от чувства — смъдящите очи, недостигът на въздух, празнотата и отчаянието. Това ми дава възможност да реагирам навреме, но понякога всичко се стоварва върху мен без никакво предупреждение и направо ме смазва. Единственото, което мога да направя тогава, е да се свия на кълбо и да чакам бурята да отмине.
Но как да се свия на кълбо по средата на часа по история?
И докато господин Миноз разказва ли, разказва за Наполеон, гърлото ми се свива, стомахът ми се сгърчва на възел и очите ми внезапно пресъхват. Ставам и се изстрелвам към вратата, глуха за настойчивия глас на учителя да се върна и за подигравките на съучениците си.
Хуквам по коридора, заслепена от сълзите и жадна за глътка въздух. Чувствам вътрешностите си изпразнени, сякаш съм куха черупка, съхраняваща в себе си нищото. Завивам зад ъгъла, забелязвам прекалено късно Стейша и я блъскам с такава сила, че тя пада на земята, застъпва роклята си и на плата се появява сериозна дупка.
— Какво, по дяв… — Оглежда тя съдраната рокля. Вдига очи, съзира ме и почервенява от ярост. — Ти ми я скъса, откачалке!
И пъха юмрук в дупката на плата, за да демонстрира щетите.
Искрено съжалявам за станалото, но нямам време да се извинявам и помагам. Мъката ще ме залее всеки момент, а аз не искам тя да ме вижда в онова състояние.
Опитвам се да се измъкна покрай нея, но, търсейки опора да се изправи, Стейша ме сграбчва за ръката и допирът на пръстите й ме изпълва с толкова зла енергия, че отварям уста като риба на сухо.
— За твоя информация това е дизайнерска рокля. Което значи, че ще ми я платиш — изсъсква тя. Пръстите й се забиват в ръката ми и аз имам чувството, че ще припадна всеки момент. — И да знаеш, че няма да се разминеш само с това. Ще съжаляваш жестоко. Ще ти се иска никога да не си идвала в това шибано училище.
— Като Кендра ли? — поглеждам я в очите и изведнъж усещам, че силите ми се връщат и стомахът ми се успокоява.
Тя отпуска хватката си, но продължава да стои на пътя ми.
— Ти сложи в шкафчето й онези наркотици. Направи така, че да я изгонят от училище, съсипа репутацията й и всички повярваха на теб.
Описвам подробно сцената, която се появява в главата ми от допира й. Стейша пуска ръката ми и прави крачка назад. Лицето й пребледнява като на мъртвец.
— Кой ти го каза? Ти още не беше тук, когато това се случи.
Свивам рамене. Знам, че е истина, въпреки че не това е важното в момента.
— Има и още — пристъпвам към нея, осъзнала, че ураганът ме е подминал, че страхът в очите й е излекувал като по чудо собствената ми болка. — Знам, че преписваш на тестовете, крадеш от родителите си, от магазините и от приятелите си — за теб това е в реда на нещата. Знам, че записваш разговорите си с Онър, пазиш имейлите и съобщенията й, в случай че някога ти обърне гръб. Знам също, че флиртуваш с втория й баща — всичко това е отвратително, но за съжаление има и още по-лошо. Защото знам и за господин Барнс или Барнъм? Както и да е, ти си знаеш за кого говоря, за твоя учител по история в девети клас. Опитала си се да го прелъстиш. И когато не ти се е вързал, си решила да го изнудиш, заплашила си го, че ще кажеш на директора и на съпругата му. Горката жена е била бременна по онова време.