Гледам я в очите и поклащам отвратено глава. Поведението й е толкова долно, толкова себично, че просто не изглежда реално.
Тя стои пред мен с широко отворени очи и треперещи устни, потресена, че някой може да знае за всичките й мръсни интриги. Разкрих всичко благодарение на моята дарба. Тя ми помогна да видя истинската същност на тази подла твар, тази егоистична гадина, която ме преследва от първия ден в това училище. Но вместо да се почувства виновна, вместо да потъне в земята от срам, тя ме гледа нагло и изглежда по-уверена и доволна, отколкото аз някога съм била. В същия момент усещам, че гаденето и болката са си отишли съвсем и вече не ме интересува как ще свърши всичко това.
— Да продължавам ли? — питам спокойно. — Защото, вярвай ми, има още много. Но ти и сама знаеш, нали?
Подкарвам я към клас, аз напред, тя ситни зад мен, опитва се да забави темпото, за да увеличи дистанцията между нас.
— Каква си ти? Някаква вещица? — прошепва Стейша и шари с поглед из коридора в търсене на помощ, на нещо, което ще й позволи да избяга от мен.
Засмивам се, но не отговарям. Нито потвърждавам, нито отричам. Искам да я накарам следващия път да си помисли хубавичко, преди да се заяде с мен.
Но тя изведнъж спира и ме поглежда право в очите, явно намерила почва под краката си.
— Е, и какво ще ми направиш? Твоята дума срещу моята — извива устни в ехидна усмивка тя. — Как мислиш, на кого ще повярват хората? На мен, най-популярното момиче тук? Или на теб, най-шантавата кокошка в цялото училище?
Аз мълча. Не мога да отрека, че има основание да злорадства.
Стейша мушка пръст в дупката на роклята си и ме поглежда злобно.
— Стой далеч от мен, откачалке. В противен случай, заклевам се, ще съжаляваш.
Задминава ме и уж случайно ме блъска силно в стената. От което разбирам, че изобщо не се шегува.
Виждам Хевън на масата за обяд и правя огромни усилия да остана спокойна, когато забелязвам лилавата й коса. Нямам представа дали да коментирам факта, или да си мълча.
— Не се прави, че не забелязваш — ухилва се тя още преди да съм поздравила. — Ужасно е, знам. Снощи, след като се прибрах от вас, се опитах да я боядисам червена, нали се сещаш, като онзи меден нюанс на Дрина. Но ето какво се получи.
Хваща един кичур, поглежда го и се намръщва.
— Приличам на патладжан, забучен на пръчка. Но само за няколко часа, защото след училище Дрина ще ме води в някакъв луксозен фризьорски салон в Ел Ей. Нали се сещаш, от онези места в звездния списък, за които не можеш да си намериш час една година напред. Но тя успяла да ме вреди в последната минута. Казвам ви, това момиче е невероятно. Има толкова връзки, че направо не е истина.
— Къде е Майлс? — бързам да я прекъсна, защото не ми се слуша за невероятната Дрина и нейните дебели като корабни въжета връзки.
— Учи си ролята. В театралната група ще поставят „Лак за коса“ и той се надява да получи главната роля.
— Тя не се ли изпълнява от момиче?
Отварям плика с храната и откривам половин сандвич, чепка грозде, пакетче чипс и няколко лалета.
Тя свива рамене.
— Навива и мен да опитам, но аз изобщо не съм по тая част — казва, докато разтваря една салфетка и поставя върху нея своето ягодово кексче. — Ами ти? Къде е високият, тъмнокос пич, дето разтреперва краката на всички момичета, или, с други думи, гаджето ти?
Вдигам рамене и се сещам, че днес отново забравих да запиша телефонния му номер и да го попитам къде живее.
— Наслаждава се на предимствата на самостоятелния си живот, предполагам — отвръщам, разопаковам сандвича и отхапвам. — Някакви новини от Еванжелин?
— Не — клати глава тя, — но виж това.
Вдига ръкава и поднася ръката си към очите ми.
Взирам се в малката кръгла татуировка, представляваща груба рисунка на змия, захапала опашката си. И въпреки че изглежда недовършена, за момент ми се струва, че мърда и лази по кожата й. Но щом примигвам, илюзията изчезва.