— Какво е това? — питам шепнешком. Излъчваната от змията енергия изпълва главата ми с неистов страх, макар да не мога да разбера защо.
— Трябваше да е изненада. Ще ти я покажа, когато я завършат — усмихва се щастливо тя. — Всъщност изобщо не трябваше да ти споменавам за нея.
Сваля ръкава и се оглежда заговорнически наоколо.
— Обещах да не го правя. Толкова съм емоционална, че не мога да пазя тайни. Особено ако са мои собствени.
Поглеждам я и се опитвам да вляза в съзвучие с нейната енергия, да намеря логично обяснение за неприятното чувство в стомаха си и за ужаса, който ми вдъхва татуировката, но не успявам.
— На кого си обещала да не казваш? Изобщо, какво става, Хевън?
В същия миг забелязвам, че аурата й се е превърнала в сива мъглявина около нея, а ръбовете й се сливат с пространството наоколо.
Но тя само се засмива и с жест показва, че слага цип на устата си.
— Забрави. Ще почакаш и ще разбереш — добавя тайнствено.
Осемнайсета глава
Прибирам се от училище и заварвам Деймън да ме чака на стъпалата. Усмивката му прогонва всички облаци от небето и аз забравям за всичките си съмнения.
— Как премина през охраната на алеята? — питам изненадано, защото съм повече от сигурна, че не съм го канила и не съм съобщавала на портиера за него.
— Личният чар и скъпата кола вършат чудеса. — Става от стъпалото той, изтупва дизайнерските си дънки и влиза след мен вкъщи. — Как мина денят ти?
Не отговарям. Притеснена съм, защото в момента нарушавам най-важното си правило — никога не кани непознати у дома — нищо, че този непознат може да се нарече мое гадже.
— Както обикновено — отвръщам след дълга пауза. — Заместничката на господин Робинс се закле повече да не стъпва в училище.
Поглеждам го в очакване да пусне някаква шега по темата и виждам, че не ме слуша. Кима с глава, но мислите му са някъде другаде, защото погледът му се рее в далечината.
Отивам в кухнята, надниквам в хладилника и питам:
— Ами ти? Какво прави цял ден?
Отварям бутилка с минерална вода и му предлагам. Той отказва с жест и отпива от неговата бутилка, пълна със странна червена течност.
— Направих си разходка с колата, после малко сърф, после чаках да удари последният звънец, за да те видя отново.
— Знаеш ли, можеше просто да дойдеш на училище. Тогава нямаше да се налага да чакаш звънеца.
— Ще се опитам да си спомня съвета ти утре — усмихва се той.
Облягам се на плота и въртя капачката на бутилката ту насам, ту натам, изнервена от мисълта, че съм сама с него в тази огромна къща. В главата ми напират стотици въпроси, но не знам откъде да започна.
— Искаш ли да отидем при басейна? — казвам накрая с надеждата, че свежият въздух и отвореното пространство ще ме успокоят.
Но той поклаща глава и взема ръката ми в своята.
— Предпочитам да се кача горе и да разгледам стаята ти.
— Откъде знаеш, че е горе? — поглеждам го изненадано.
Той отвръща на погледа ми с усмивка.
— Не са ли винаги на втория етаж?
Кимам и се замислям. Колебая се между желанието си да позволя онова да се случи и учтивия отказ. Но когато той докосва ръката ми и казва: „Хайде, кълна се, че няма да те ухапя“, се предавам. Оставям се на чаровната му усмивка и на приканващата топлина на пръстите му и го повеждам нагоре, като се моля тайничко Райли да не е там.
Но щом стъпваме на последното стъпало, тя изскача от кабинета ми и изписква:
— Ох, извинявай, много извинявай, не исках да… о–па!
Заковава се на място при вида на Деймън до мен и започва да мести големите си като фризби очи от мен на него и обратно.
Но аз продължавам към стаята, все едно че не съм я видяла. Надявам се да прояви деликатност и да изчезне оттук. Да дойде по-късно. Много по-късно.
— Да не си оставила телевизора включен, поглежда в кабинета ми Деймън, но аз не му отговарям. Следя с поглед Райли, която се промъква зад гърба му, оглежда го от горе до долу и вдига палци в знак на одобрение.
И въпреки че я моля с поглед да се махне, тя се разполага на дивана и качва крака върху коленете му.