Втурвам се в банята, бясна, че не схваща ситуацията и продължава да си седи най-нахално там. Знам, че е само въпрос на време да направи нещо идиотско, което няма да мога да обясня. Свалям блузата си и се захващам с обичайното — мия си зъбите с едната ръка, с другата слагам дезодорант, плюя пастата в мивката и оглеждам ефекта в огледалото. После пускам косата си, слагам на устните малко балсам, капвам няколко капки парфюм и бягам обратно в стаята. Откривам, че Райли е все още там и наднича в ушите му.
— Ела да ти покажа гледката от балкона. Великолепна е — предлагам в желанието си да го откъсна от Райли.
Но той клати глава.
— По-късно — казва и потупва мястото до себе си на дивана, като кара Райли да подскочи и да се залее от смях.
Стоя на тръни, не знам какво да правя, докато Деймън седи съвсем спокойно, без да подозира какво става около него. Мисли си, че е сам на дивана, и няма представа, че гъделът зад ушите, пробождането в коляното и вятърът по врата му са работа на моята сестра.
— Ох, забравих си водата в банята — казвам, като натъртвам думите и я поглеждам многозначително. После се обръщам с надеждата да ме последва, ако знае кое е добро за нея.
Но Деймън става и казва учтиво:
— Позволи на мен.
Тръгва към банята, като маневрира успешно между дивана, масата и Райли. Ловко избягва люлеещите й се крака и всички остават невредими.
Райли ме поглежда стреснато, аз също и изведнъж тя изчезва.
— Ето, всичко е наред. — Хвърля ми бутилката Деймън и минава спокойно през мястото, което само преди минута беше минирано от краката й.
Вижда обърканото ми изражение и се усмихва въпросително.
— Какво има?
Поклащам глава и се заглеждам в телевизора, като си казвам няколко пъти, че това е просто съвпадение. Че не е възможно той да я вижда.
— Ще ми обясниш ли как го правиш?
Двамата сме се излегнали на люлеещия се диван. Току-що сме се справили с цяла пица от големите. Всъщност я излапах аз, понеже Деймън си хапна малко — като фотомодел, а не като здраво мускулесто момче. Нали знаете как ядат фотомоделите? Щип–щип — рови из чинията, поема с върха на езика си трошичка, но основно набляга на своята червена напитка.
— Какво правя? — мърка той, обвил плътно ръцете си около мен и сложил брадичка на рамото ми.
— Всичко. Никога не учиш, а отговаряш безгрешно на всички въпроси, после вадиш четката от джоба си и рисуваш картина на Пикасо малко по-добре от самия Пикасо. Моля те, кажи ми, че поне в спорта си зле. Че координацията ти куца. Моля те!
— Добре де, признавам, че не съм добър в бейзбола — притиска устни до ухото ми той. — Но съм футболист от световна класа и много добър сърфист, ако мога сам да се похваля.
— Ами в музиката? Може би нямаш слух?
— Дай ми китара и ще ти изсвиря, каквото пожелаеш. Или пиано, или цигулка, или саксофон.
— Тогава какво. Хайде де, всеки си има слаби места. Кажи ми кое е твоето.
— Защо ти е да знаеш? — Притегля ме по-близо до себе си той. — Защо искаш да разрушиш илюзията за моето съвършенство?
— Защото мразя да се чувствам тромава и нищожна до теб. Аз съм посредствена в толкова много области, че ми се ще да знам, че и ти имаш някъде пробойна. Хайде, кажи ми, това ще ме накара да се почувствам по-добре.
— Ти не си посредствена — казва той и въпреки че носът му е заровен в косата ми, гласът му е съвсем сериозен.
Но аз не се предавам, имам нужда от нещо, за което да се захвана, нещо, което да ми даде възможност да погледна на него като на човешко същество, а не като на господин Съвършенство.
— Само едно нещо, моля те. Ако трябва — излъжи, ще бъде в името на добрата кауза „Повдигане на самочувствието на Евър“.
Опитвам се да се обърна към него, но той ме притиска в прегръдките си и ме принуждава да остана с гръб, целува връхчето на ухото ми и прошепва:
— Наистина ли искаш да знаеш?
Кимам с разтуптяно сърце. Кръвта пулсира във вените ми.
— Не ме бива в любовта.
Заглеждам се в градината и трескаво мисля какво ли значи това. Желанието ми беше да сподели с мен слабостите си, но не мислех, че ще стане толкова сериозно.
— Ъ–ъ, искаш ли да се изясниш? — засмивам се нервно, без да съм сигурна, че наистина искам да чуя обясненията му. Страхувам се, че всичко това може да има нещо общо с Дрина — тема, която старателно избягвам.