Той се колебае. Думите са на върха на езика му и аз притаявам дъх, очаквайки изстрелването им в пространството. Но той поема дълбоко въздух, поклаща глава и казва:
— Няма значение.
Погледът ми отскача към Хевън, към почервенялото й от гняв лице и огнената й аура с пламтящи ръбове. Предвиждам ясно — бурята ще се разрази след три, две, едно…
— А, не! Такива да ги нямаме! Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи! — избухва тя, готова да го изяде с поглед. Кексчето е забравено напълно, пръстите й барабанят по плота от фибростъкло. Майлс не отговаря и тя продължава още по-настървено: — Искам да ти кажа, Майлс, и на теб, Евър, че мълчанието ви не намалява с нищо вината ви пред мен.
Майлс ме поглежда въпросително, повдига вежди и чака. Разбирам, че трябва да кажа нещо, да изиграя възмущение и да попитам за какво точно трябва да се чувствам виновна. Но вече знам отговора. Виновна съм, защото не харесвам Дрина. Че не й вярвам. Че подушвам нещо гнило, дори зловещо около нея. И не си правя труда да крия подозренията си.
Тя поклаща огорчено глава и едва не изплюва думите в лицата ни:
— Та вие дори не я познавате! Нямате никакво право да я съдите. За ваше сведение, аз я харесвам. Много. И за краткото време, откакто съм с нея, мога смело да заявя, че тя ми е по-добра приятелка от вас двамата, взети заедно.
— Това не е вярно! — извиква Майлс и очите му светват гневно. — Това са пълни глупости…
— Съжалявам, Майлс, но това е самата истина. Да, вие се отнасяте добре с мен, споделяте с мен, но не ме разбирате. Двете с Дрина харесваме едни и същи неща, имаме еднакви интереси. Тя не се опитва тайно да ме промени, както правите вие. Харесва ме, каквато съм.
— Аха, затова ли промени тотално външния си вид? Защото те приема каквато си?
Хевън притваря очи, въздъхва дълбоко, после го сразява с поглед, докато си събира нещата.
— Майната ти, Майлс. Майната ви и на двамата.
— А сега, дами и господа, следва най-драматичният момент: грандиозното напускане на сцената — криви се Майлс, след това смръщва чело. — Ти да не полудя? Какво толкова направих? Само попитах още ли е тук. А ти го превърна в трагедия. Сядай там, успокой топката и ела на себе си!
Тя клати глава и стиска ръба на масата така силно, че пръстите й побеляват. Успявам да зърна, че малката татуировка е вече завършена, но все още изглежда зачервена и подута.
— Как се наричаше това? — кимам към мастиленосинята, захапала опашката си змия. Знам, че си имаше име и беше някакво митическо същество, но съм го забравила.
— Уроборос — потърква змията тя и аз съм готова да се закълна, че в същия миг раздвоеният й език помръдва.
— Какво означава?
— Древен алхимичен символ за вечен живот, създание, което не може да бъде унищожено. Безсмъртие… такива работи — осведомява ме Майлс.
Двете с Хелън го поглеждаме изненадано, но той само свива рамене.
— Какво, просто обичам да чета.
— Изглежда инфектирано — обръщам се отново към Хевън. — Не е зле да отидеш на лекар.
Казвам го и веднага разбирам, че съм допуснала грешка. Тя дърпа ръкава си надолу, аурата й отново лумва и започва да изпуска огнени искри.
— Много си е добре. Аз също съм добре. И знаете ли, извинявайте, но се забелязва от километър, че изобщо не ви пука и за Деймън. Може би затова вече не идва на училище. Изобщо, какво ви става?
Майлс забива поглед в миникомпютъра си, а аз се смъквам на пейката. Едва не влизам под масата и си казвам, че може би Хевън има основание да ни пита. Тя поклаща ядосано глава, грабва кутията с кекса си и ни напуска.
— Би ли ми обяснила какво се случи? — пита Майлс, докато следи с поглед слалома й из лабиринта от маси. Хевън спринтира, сякаш е на състезание.
Аз мълча, не мога да се отърся от образа на змията на китката й, особено от онзи момент, когато извъртя глава и втренчи красивите си студени очи право в мен.
Стигам до колата си и виждам Деймън, облегнат на неговата. Гледа към мен и ми се усмихва.
— Как беше в училище? — приближава и отваря вратата на миатата ми.
Свивам рамене и хвърлям учебниците отзад.
— О, значи още ми се сърдиш. — Застава до мен и въпреки че не ме докосва, усещам излъчващата се от него топлина.
— Не се сърдя — мърморя и отварям вратата.
— Е, това е истинско облекчение. Защото направих резервация за двама и щом всичко е наред, се надявам да дойдеш с мен.