Обръщам се към него, погледът ми пробягва по тъмните дънки, обувките и пухкавия черен пуловер, който, като го гледам, няма начин да е от друго, освен от кашмир. Чудя се как успява да се поддържа винаги в отлична форма.
Той сваля очилата и слушалките от ушите ми и ги слага в жабката.
— Повярвай ми, нямаш никаква нужда от тези защити — казва, дърпа качулката от главата ми, хваща ме за ръката и ме повежда към своята кола.
— Къде отиваме? — питам, колкото да кажа нещо и сядам на мястото до шофьора, безсилна да откажа, жадна за гласа му. — И би ли ми казал кога ще си напиша домашните? Насъбрал се е цял тон за наваксване.
Деймън сяда зад волана и се обръща към мен.
— Успокой се. Ще успееш да ги направиш по-късно. Обещавам.
— Колко по-късно?
Поглъщам с очи всяка извивка на лицето му с поглед и се питам, дали някога ще свикна с невероятната му красота, с топлината, която струи от погледа му, и способността му да говори, без да казва нищо.
Той ме поглежда нежно и пали колата, без да завърта стартера.
— Ще си бъдеш вкъщи преди полунощ, честна дума. Сега си сложи колана. Потегляме.
Деймън кара бързо. Много бързо. Така че когато спира на паркинга и оставя колата на пиколото, имам чувството, че са минали само няколко минути.
— Къде сме? — оглеждам любопитно зелената сграда пред нас и знака с надпис „Източен вход“. — Източен вход на какво?
— Предполагам, че това ще обясни всичко — засмива се той и ме притиска към себе си, когато четири породисти коня минават покрай нас, водени от своите треньори, следвани от жокей в красив жакет в розово и зелено, тънки бели панталони и кални черни обувки.
— Ние сме на хиподрума! — зяпвам от изненада. Както и с „Дисниленд“, това е последното място, за което бих се сетила.
— Не просто хиподрум, а хиподрума „Санта Моника“ — кима той. — Един от най-хубавите. Хайде, имаме резервация в „Победителя“ за три и петнайсет.
— За какво? — шашвам се аз.
— Спокойно, това е ресторант — усмихва се той. — Хайде по-бързо. Не искам да изпусна старта.
— Не е ли незаконно? — питам, съзнавайки, че звуча като лицемерна набожна крава, но той е толкова дързък и своеволен и до такава степен не зачита правилата, че…
— Храненето в ресторант е напълно законно — казва с усмивка, но усещам, че търпението му се изчерпва.
— Не става дума за хранене, а за залагане, хазарт или както там го наричате, знаеш много добре.
Но той се засмива и клати глава.
— Това са конни надбягвания, не бой с петли. Хайде.
Хваща ръката ми и ме повежда към открития асансьор.
— Но не трябва ли да си на двайсет и една?
— Не, на осемнайсет — измърморва разсеяно той, минава зад мен и натиска копчето за петия етаж.
— Добре, осемнайсет. А аз съм на шестнайсет и половина.
Той се навежда и ме докосва с устни.
— Правилата могат да се заобикалят, дори да се нарушават. Това е единственият начин човек да се позабавлява малко. Хайде, ела.
И ме повежда по коридора към голямо помещение, декорирано във всички нюанси на зеленото. Спира на входа и поздравява метр д отела като стар приятел.
— О, господин Огъст, радвам се да ви видя. Масата ви е готова. Моля, следвайте ме.
Деймън ми прави път и ние тръгваме през пълния с двойки салон. Виждам сами мъже, няколко женски компании, един баща със сина си — в целия ресторант няма нито едно свободно място. Най-после спираме до една маса, точно до прозореца, откъдето се открива великолепна гледка към пистата и зелените хълмове отвъд.
— Тони ще вземе поръчката ви след секунда. Да донеса ли шампанско, господин Огъст?
Деймън ме поглежда въпросително, после поклаща глава и се изчервява леко:
— Не, не днес.
— Разбирам. Предупреждавам ви, че остават пет минути до старта.
— Шампанско? — вдигам вежди, когато метрдотелът се отдалечава, но той свива рамене и разлиства програмата на гонките.
— Какво мислиш за Испанска муха? — поглежда ме и веднага уточнява със смях. — Става дума за кон, не за афродизиак.
Но аз съм така завладяна от атмосферата наоколо, че не отговарям. Очите ми шарят из помещението, не искат да пропуснат нищо. Салонът е огромен и въпреки това едва не се пръска по шевовете от народ. По средата на седмицата, по средата на деня дори. Всички тези хора са избягали от задълженията си, за да залагат. Един цял свят, за който не съм имала и най-малка представа. И не мога да не се запитам дали Деймън не прекарва всяка свободна минута тук.