— Искаш ли да се поразходим по брега? — пита и без да изчака отговора ми, ме хваща за ръката. В другата поема едната картонена чашка и тръгваме надолу по утъпканата пътека.
Вървим към брега и раменете ни се докосват всеки път, когато си разменяме шейковете. Аз съм по-жадната от двамата и при всяка глътка мляскам от удоволствие. Щом стигаме до плажа, сваляме обувките, навиваме края на панталоните си и тръгваме по мократа ивица. Водата мие стъпалата ни и се плиска по кокалчетата на глезените ни.
— Сърфираш ли? — пита ме той, взема празните чаши и ги слага една в друга.
Въртя глава и стъпвам върху купчина затоплени от слънцето камъни.
— Искаш ли да те науча?
— В тази вода? — Поглеждам посинелите си от студ крака и скачам на сухия пясък. — Не, благодаря.
— Не, мислех си да облечем водни костюми — тръгва след мен той.
— Само ако са покрити с пух — засмивам се, спирам и заглаждам пясъка с крак, за да седнем удобно.
Но той хваща ръката ми и ме води към края на плажа, през скалите. Спира чак когато стигаме до една естествено издълбана пещера в самия камък.
— Никога не бих познала, че тук има пещера — възкликвам, когато влизаме вътре и оглеждам любопитно изгладените отвътре каменни стени, наскоро насипания пясък, кърпите и подпрените в ъгъла сърфове.
— Никой не би и могъл — казва с усмивка той. — Ето защо нещата ми са непокътнати. Замаскирана е между камъните. Хората минават оттук, без да забележат входа й. Повечето от тях изживяват целия си живот така — не виждат какво става пред очите им.
— А ти как я откри? — настанявам се на голямо синьо одеяло, което Деймън разпъва в средата на помещението.
— Предполагам, че не съм като повечето хора — свива рамене той.
Ляга до мен, притегля ме към себе си и ме гледа толкова дълго, че затварям очи.
— Защо се криеш под тези размъкнати дънки и качулки? — Прокарва той бавно пръст по овала на лицето ми и прибира косата ми зад ушите. — Не знаеш ли колко си красива?
Притискам устни една към друга и измествам поглед встрани. Думите му са приятни, но предпочитам да не навлизаме в тази тема. Не искам да говоря за себе си и да обяснявам защо съм такава, каквато съм. Сигурна съм, че той би предпочел старата Евър, но не мога да направя нищо по въпроса. Онова момиче умря преди година и нещо и на нейно място се родих аз.
Една сълза мокри бузата ми и аз се обръщам с гръб към него, за да не я види. Но той ме притиска към себе си, изтрива я с устни и ги притиска до моите.
— Евър — изстенва той с натежал от желание глас, очите му горят като черни въглени, ляга върху мен и тежестта на тялото му ме изпълва с особена топлина, която запалва страстта ми.
Прокарвам устни по линията на челюстта му, оттам по трапчинката на брадичката. Дишам плитко и насечено, защото гърдите му притискат моите. Затварям очи и се предавам на чувствата, които се опитвах да заровя толкова време. И си признавам, че се изморих да се боря. Изморих се да отричам, че искам само едно — отново да съм нормална. А има ли нещо по-нормално от това?
Отпускам се и го оставям да свали блузата ми, позволявам му да разкопчае и събуе дънките ми. Давам съгласието си ръцете му да погалят кожата ми, сигурна, че прекрасното чувство, което запалва всичко в мен и ме кара да се усмихвам, може да бъде само едно — любов.
Но когато усещам пръстите му под ръба на бикините си, се изправям рязко, сядам и го отблъсквам от себе си. Част от мен иска да продължи, да го усети отново до себе си… само че не тук. Не сега. Не по този начин.
— Евър — прошепва той, очите му търсят моите, но аз обръщам глава.
Тялото ми все още е в прегръдките му и всеки милиметър от допиращата се до него моя кожа гори в пламъци. Деймън допира устни до ухото ми и казва:
— Всичко е наред. Спокойно. Спи сега.
— Деймън? — скачам от одеялото и присвивам очи, за да огледам пещерата на слабата проникваща отвън светлина. Опипвам одеялото отново и отново, докато не остава и капка съмнение, че той не е тук.
— Деймън! — извиквам отново и се оглеждам на всички страни, но единственият отговор е шумът от разбиващите се в брега вълни.
Обличам блузата, излизам в здрача на късния следобед и оглеждам брега в очакване да го зърна.
Не го виждам и се връщам обратно в пещерата. Върху раницата ми има сгъната на две бележка. Отварям я и прочитам: