„Излизам със сърфа.
Скоро ще се върна.
Тичам отново навън с бележката в ръка, спускам се към брега, оглеждам внимателно плажа в двете посоки и търся сърфисти, по-скоро един конкретен сърфист. Виждам двама, но те са толкова руси и бели, че е ясно като бял ден — никой от тях не е Деймън.
Двайсет и първа глава
Стигам до дома и с изненада виждам, че някой седи на стъпалата пред външната врата. Още повече се изненадвам, когато разпознавам Райли.
— Здрасти — махам с ръка, вземам раницата и затръшвам вратата на колата малко по-силно, отколкото е необходимо.
— Хей, по-внимателно! Ще ме отнесеш!
— Извинявай. Мислех, че е Деймън — измърморвам и бъркам в раницата за ключовете.
— Ох, какво е направил пък сега? — пляска с ръце тя.
Но аз не благоволявам да я осветля по въпроса. Отключвам вратата и мълча. Нямам никакво желание да й обяснявам, поне не в детайли.
— Защо стоиш навън като наказана? — Повеждам я навътре аз.
— Ха–ха, много смешно — криви устни тя, влиза в кухнята и се просва на плота.
Хвърлям раницата на един от столовете и пъхам глава в хладилника.
— Какво става? — обръщам се към нея, когато осъзнавам, че мълчи. Дали пък не се е заразила от моето лошо настроение?
— Нищо — отвръща тя, подпира с ръце брадичката си и се заглежда в мен.
— Не ми изглежда да е нищо.
Яде ми се сладолед, но подминавам кутията и вземам само бутилка минерална вода. Облягам се на гранитната плоча и се вглеждам по-внимателно в нея. Косата й е разрошена, а костюмът на Жената чудо — раздърпан и мърляв. Тя сяда уморено на плота и се навежда толкова силно напред, че сърцето ми се свива, макар да знам, че не може да падне и да се нарани.
— Какво ще правиш сега? Искам да кажа, че това е като сбъднат сън, нали? Празна къща, без зорки очи… — повдига закачливо вежди тя, но ентусиазмът й ми изглежда някак фалшив, сякаш се опитва да прикрие тъжните си мисли.
Отпивам от водата и свивам рамене. Част от мен иска да й каже всичко, да сподели тайните — и добрите, и лошите, и ужасните. Колко хубаво би било, ако мога да се разтоваря поне малко, да не мъкна всичко на своя гръб! Но изведнъж си припомням, че почти половината й живот е преминал в очакване да навърши тринайсет, че броеше с трепет всяка оставаща година до важната дата, за да може най-после и тя да влезе в групата на тийнейджърите. Казвам си, че не бива да я товаря допълнително. Няма как да не се запитам дали мечтата й да порасне не е причината все още да се мотае тук. Аз й я отнех и сега тя няма друг избор, освен да живее чрез мен.
— Съжалявам, ако те разочаровам — казвам накрая, — но предполагам, вече си разбрала, че когато опре до тийнейджърски мечти, съм пълна скръб.
Поглеждам я притеснено и лицето ми пламва от срам, въпреки че тя кима в съгласие.
— Началото в Орегон беше обещаващо — решавам да изясня въпроса. — Имах много приятелки, момчетата ме харесваха и компанията беше весела. Но на това е сложено край. Точка. Ами приятелите, които намерих тук? В момента не си говорят помежду си. Което означава, че почти не говорят и с мен. И въпреки че по някаква необяснима случайност успях да забия готино гадже, истината е, че не е толкова забавно, колкото очаквах. Защото през по-голямата част от времето той се държи странно или изчезва неясно къде, а през другата част ме кара да бягам от училище, да залагам и да се отдавам на всякакви съмнителни удоволствия. Той ми влияе зле.
Изведнъж млъквам, осъзнала, че не бива да споделям с нея тези работи.
Но се оказва, че тя изобщо не ме слуша. Взира се невиждащо в плота, пръстите й следват черните извивки на гранита и е повече от очевидно, че мисли за друго.
— Моля те, не се ядосвай — казва след малко и ме поглежда така с големите си тъжни очи, че аз се превивам на две, сякаш някой ме е ударил в корема. — Прекарах деня с Ава.
Стискам устни и се заслушвам в мислите си. Не, не искам да слушам това. Категорично! Не искам да слушам нищо за тази Ава! Хващам се здраво за плота, разтреперана от това, което ще последва.
— Знам, че не я харесваш, но тя е умна жена и ме накара да се замисля за някои неща. За избора, който направих. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е права.
— И за какво е права според теб? — Едва преглъщам заседналата в гърлото ми буца. Денят наистина ще се окаже един от най-лошите, може би най-лошият след онзи, а все още не е завършил.