Райли ме поглежда за миг, но веднага навежда глава. Пръстите й продължават да играят по черните линии на плота.
— Казва, че не трябва да съм тук. Не е предвидено да съм тук.
— А ти какво й отговори? — питам с изтънял гласец, бързам да си поема въздух и се моля мълчаливо тя да спре да говори, да си върне всичките думи назад. Не искам да я изгубя. Нито сега, нито когато и да е. Тя е всичко, което ми остана.
Пръстите й спират танца си по плота и тя връща поглед върху мен.
— Казах й, че ми харесва да съм тук. Знам, че никога няма да стана тийнейджърка, но поне ще мога да изживея нещо чрез теб. Или вместо теб…
И въпреки че думите й ме карат да се чувствам виновна и ужасена, въпреки че потвърждават догадките ми, аз се опитвам да разхлабя възела около врата й с думите:
— Божичко, Райли, да знаеш, че чрез мен си избрала най-лошия модел за подражание.
Тя извърта очи и казва престорено измъчено:
— Мислиш ли, че не знам?
Поздравявам се, че успях да я разсмея, но не мога да не забележа, че очите й остават тъжни.
— Ами ако Ава е права? Ако наистина не е добре за мен да съм тук?
— Райли… — започвам, но на вратата се звънва и когато поглеждам към нея, тя вече не е тук. Претърсвам всяко ъгълче от кухнята и извиквам отново: — Райли!
Викам още няколко пъти с надеждата да я върна. Не искам да се разделяме така. Не бива да се разделяме така. Но колкото повече викам, крещя и пищя, толкова по-ясно ми става, че всичко е напразно.
След първия звън чувам втори и разбирам, че е Хевън и че трябва да й отворя.
— Охраната ме пусна да вляза. — Нахлува вътре тя с отварянето на вратата. Черната спирала се е разтекла от сълзите й, прясно боядисаната червена коса е толкова разрошена, че прилича на гнездо.
— Намерили са Еванжелин. Мъртва.
— Какво? Сигурна ли си? — Изтръпвам и хващам вратата, за да я затворя, но в този момент Деймън спира колата пред входа, изскача и тръгва към нас.
— Еванжелин… — Спускам се към него. Шокът е толкова силен, че забравям да му се сърдя.
Той кима, но не спира до мен. Отива при Хевън и се взира в очите й.
— Добре ли си, Хевън?
Тя кима и избърсва сълзите си.
— Да. Все пак я познавах отскоро. Излизали сме само няколко пъти. Но въпреки това е ужасно и мисълта, че може би аз съм последната, която я е видяла жива…
— Разбира се, че не си била последната.
Поглеждам го и се питам дали това трябва да се приеме като несполучлива шега, но лицето му е напълно сериозно, а очите му гледат някъде надалеч.
— Чувствам се… чувствам се отговорна — прошепва тя, хваща лицето си с ръце и започва да повтаря като навита пружина: — Боже мой! Боже, мой! Боже, мой!
Приближавам се, търся начин да я утеша, но тя вдига лице, изтрива очите си и казва:
— Минах само да ти кажа, но веднага тръгвам. Трябва да отида при Дрина.
И разклаща пред очите ми ключовете от колата си.
Думите й отново ми подпалват фитила. Присвивам очи и поглеждам обвиняващо Деймън. Защото, макар да изглежда, че приятелството между Хевън и Дрина е истинско, аз знам, че не е. Струва ми се, че е свързано със смъртта на Еванжелин и по някакъв начин и с Деймън.
Но той ме игнорира, хваща ръката на Хевън и оглежда рисунката на китката й.
— Откъде се взе това? — пита той и в гласа му за пръв път се появяват метални нотки. Владее се напълно, но аз усещам, че с него става нещо.
Хевън издърпва ръката си, сваля ръкава надолу и отвръща раздразнено:
— Моя си е. Дрина ми даде някакъв мехлем и каза, че до три дни възпалението ще изчезне.
Деймън стиска толкова силно зъби, че чувам как изскърцват.
— Дали случайно не е в теб този… мехлем?
Тя поклаща глава и тръгва към вратата.
— Не, оставих го вкъщи. Боже, какво ви става и на двамата? Някакви други въпроси? — Стрелка ни ядно с поглед и аурата й става яркочервена. — Да не би да съм на разпит? Дойдох само защото си мислех, че може би искаш да знаеш какво е станало с Еванжелин, но, изглежда, че единственото, което ви интересува всички, е моята татуировка. Само я зяпате и правите глупави коментари за нея. Мисля, че нямам повече работа тук.
И се спуска към колата си.
Аз извиквам след нея, но тя клати глава и не се обръща. Боже мой, какво става с приятелката ми? Толкова е враждебна, толкова дистанцирана, имам чувството, че приятелството ни се разпада. Откакто се вижда с Дрина, сякаш е друг човек.