Стоя на прага и я гледам как затръшва вратата и потегля с бясна скорост, после се обръщам безпомощно към Деймън:
— Боже, какъв хаос! Еванжелин е мъртва, Хевън ме мрази, а ти ме остави в онази пещера. Надявам се да си случил на добри вълни. — Скръствам ръце пред гърдите си и клатя укорително глава.
— Всъщност точно така беше — отговаря той и се взира напрегнато в мен. — Но когато се върнах, не те намерих и веднага тръгнах към вас.
Поглеждам го недоверчиво и стискам устни. Просто не мога да повярвам, че си въобразява, че може да ме заблуди така лесно.
— Съжалявам, но огледах целия залив и там имаше само двама сърфисти. И двамата бяха руси, което изключва възможността единият да си бил ти.
— Евър, погледни ме, моля те! — Застава пред мен Деймън. — Наистина ме погледни. Защо според теб съм в този вид?
Подчинявам се на молбата му, поглеждам го и не мога да не забележа мокрия костюм, по който все още се стичат солени капки и образуват малка локва на пода.
— Но аз проверих навсякъде. Обиколих целия плаж — тропам с крак, убедена в това, което съм видяла или в случая, което не съм.
— Не знам какво да ти кажа — свива рамене той. — Повярвай ми, не съм те изоставял. Бях със сърфа. Честно. А сега би ли ми дала една кърпа и още една за пода?
Отиваме в задния двор, за да свали мокрия костюм. Сядам на люлеещия се диван и не свалям поглед от него. Бях напълно сигурна, че ме е зарязал. Огледах навсякъде. Но… може би съм го пропуснала. Плажът е огромен. А и бях много ядосана.
— Как разбра за Еванжелин? — питам, докато той изтръсква водата от костюма си и го мята на оградата да съхне. Не искам да се откажа от сръднята така бързо. — И какво става с Хевън, Дрина и тази зловеща татуировка? Между другото, моля да се отбележи, че не съм много сигурна в тази история със сърфирането. Защото наистина проверих и ти не се виждаше никъде.
Той се обръща към мен и аз потъвам в черните му като въглени очи, премрежени от гъстите мигли, и потръпвам при гледката на красивото му, предизвикващо порочни мисли мокро тяло. Деймън приближава към мен с лека и сигурна стъпка, с грацията на дива котка.
— Вината е моя. — Сяда до мен и взема ръцете ми в своите, но веднага ги пуска. — Не съм сигурен, доколко… — започва той и когато най-после ме поглежда, очите му са по-тъжни от всякога. — Може би не трябва да го правим.
— Искаш да кажеш… че късаш с мен? — питам тихо и изведнъж усещам как се сгърчвам като спукана гума. Всичките ми подозрения се потвърждават. Дрина, плажът, всичко. Всичко.
— Не, аз само…
Той ми обръща гръб и оставя изречението недовършено.
Изчаквам известно време, но когато разбирам, че няма да продължи, започвам аз:
— Знаеш ли, бих била изключително благодарна, ако престанеш с твоите недомлъвки и си довършиш изречението. И най-после да ми обясниш какво, по дяволите, става. Знам само, че Еванжелин е мъртва, татуировката на Хевън е червена и подута, ти ме изоставяш на плажа и като капак сега ми съобщаваш, че късаш с мен.
Втренчвам се в него, чакам да ми каже, че тези събития са случайни и между тях няма никаква връзка, че всичко си има обяснение. Но бурята в стомаха ми показва обратното.
Той мълчи известно време, очите му се взират в басейна, след това вдига глава и казва:
— Между тези неща няма никаква връзка.
Но колебанието му е толкова очевидно, че не успява да ме убеди.
Поема дълбоко въздух и продължава:
— Намерили са тялото на Еванжелин в каньона Малибу. Карах към вас, когато го чух по радиото. — Сега гласът му звучи уверено и стабилно, явно е възвърнал самообладанието си. — Татуировката на Хевън изглежда инфектирана, но такива неща се случват понякога.
Спира за миг и аз затаявам дъх в очакване на последното обяснение, това за мен и него. Деймън взема ръката ми, обръща я с дланта нагоре и проследява с пръст линиите върху нея.
— Дрина може да бъде много убедителна и харизматична, а Хевън е… как да кажа… изгубена душа. Сигурен съм, че й харесва да е част от някакво общество. Мислех, че това ще ти хареса, защото разсейва вниманието на Дрина от мен. — Спира за миг, стисва ръката ми и се усмихва. — Ето, сега вече нищо не стои между нас.
— Може би нещо продължава да стои между нас — прошепвам и затварям очи. Знам, че трябва да проявя повече загриженост за смъртта на Еванжелин и татуировката на Хевън, но не мога да мисля за нищо друго, освен за извивката на устните му, за гладката и леко загоряла кожа, за дълбоките черни очи, за начина, по който сърцето ми замира, кръвта ми бушува и устните ми пресъхват в очакване на неговите, когато е близо до мен.