Выбрать главу

Кимам бавно. Как бих могла да забравя?

— Е, това ме озадачи. Затова реших да разуча нещата около него.

— И? — Навеждам се към нея и затаявам дъх.

— И… не знам как да ти го кажа… не искам да ме разбереш погрешно, но… той е доста странна птица. Живее в голяма къща на брега в Нюпорт, което е доста необичайно, като се имат предвид годините му и така нататък. Откъде взема пари? Защото не забелязвам да работи нещо.

Спомням си онзи ден на хиподрума, но решавам да не го споменавам. — Но има и още по-странни неща — продължава Райли.

— Най-необяснимото е, че къщата е абсолютно празна. Има единствено един айпод, стенен часовник и малък сандък.

Само това. Обходих цялата къща. С изключение на една заключена стая.

— Откога заключените врати те спират? — поглеждам я недоверчиво, защото през изминалата година съм я виждала да преминава през безброй стени.

— Не, не ме спря вратата. Аз самата си сложих спирачки. Не мисли, че щом съм мъртва, съм оперирана от страх — мръщи се тя.

— Но той живее отскоро тук — бързам да намеря извинение за чудатостите му. — Може би не му е останало време да отскочи до мебелния магазин. Вероятно затова не иска да ме кани у тях. Не иска да виждам празните стаи.

Повтарям думите наум, за да убедя себе си, и когато осъзнавам какво правя, въздишам нещастно: Боже мой! По-жалка съм, отколкото си мислех!

Райли клати глава и ме поглежда така, сякаш е решена най-после да ми каже цялата истина за феята на млечните зъби, Великденския заек и Дядо Коледа наведнъж. Но в същия миг се отказва, свива рамене и измърморва:

— Може би трябва да видиш с очите си.

— Какво имаш предвид? — взирам се в нея, сигурна, че крие нещо от мен.

Тя става от леглото, застава пред огледалото, оправя костюма си и се оглежда от всички страни.

— Райли?

Не мога да си обясня загадъчното й поведение.

— Слушай… — най-накрая се обръща към мен тя, — може и да греша. В смисъл, какво ли знам аз, та нали съм още дете? Най-вероятно не означава нищо, но…

— Но?

Тя поема дълбоко въздух и казва:

— Но мисля, че трябва да видиш сама.

— Как ще стигнем дотам? — Ставам и грабвам ключовете, готова да я следвам.

— Няма да стане — поклаща глава. — Той си е у дома, а аз съм сигурна, че наистина може да ме види.

— Тогава какво? Той може да види и мен — напомням й услужливо.

Но тя е непоклатима.

— Не става и това е. Ще ти начертая карта.

Райли не е много силна в чертаенето на карти, затова ми прави списък с имена на улици, обозначава накъде трябва да завия, като пише „ляво“ и „дясно“, защото посоките на света винаги са ме обърквали.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? — предлагам й за последен път и когато получавам отрицателен отговор, хващам чантата си и излизам от стаята.

Тя тръгва след мен към изхода.

— Хей, Евър!

Аз се обръщам.

— Можеше да ми кажеш всичко за ясновидските си способности. Сега се чувствам неудобно, че съм ти се присмивала за дрехите.

Отварям външната врата, спирам за миг и питам:

— Наистина ли можеш да ми четеш мислите?

Тя ми се ухилва щастливо:

— Само когато се опитваш да разговаряш с мен наум. Колкото до Деймън, сетих се, че е просто въпрос на време, докато ме помолиш да стана твой шпионин. Но… Евър?

Обръщам се отново.

— Ако ме няма известно време, да знаеш, че не е защото ти се сърдя, че се опитвам да те накажа или нещо такова. Обещавам да наминавам, за да съм сигурна, че си добре, но може да замина за малко.

Замръзвам, както съм с ръка на дръжката, и усещам първите признаци на паниката.

— Но ще се върнеш пак, нали? — питам шепнешком.

Тя кима.

— Обещавам да се върна, само че не знам кога — казва тя и ми се усмихва, но виждам, че усмивката й е пресилена.

— Но не ме напускаш, нали? — задържам дъха си и издишвам чак когато тя кима с глава. — Добре. Тогава ти пожелавам лек път.

Иска ми се да я прегърна, да я притисна до себе си и да я убедя да остане при мен, но знам, че е невъзможно, затова изтичвам до колата и бързо паля двигателя.