Двайсет и трета глава
Деймън живее в квартал с огромна ограда и заключена врата. Факт, който Райли, забрави да ми спомене. Предполагам, че не й се е видяло толкова важно, понеже нея не биха могли да я спрат никаква врата или пазач. Но не мисля, че биха могли да спрат и човек като мен. Усмихвам се мило на жената на входа и казвам:
— Здрасти, казвам се Мегън Фостър. Идвам при Джуди Хауард.
Тя отива до компютъра си и търси името, което знам, че е написано на вход номер три.
— Поставете това на прозореца пред мястото на шофьора — подава ми тя някакъв жълт лист хартия, на която думата „посетител“, датата и часът си личат ясно. — И не паркирайте отляво на пътя. Позволено е само отдясно.
После ми кима и се връща в будката си, докато аз преминавам през отворената врата. Моля се да не забележи, че подминавам входа на Джуди и се отправям към дома на Деймън.
Почти стигам върха на хълма, прочитам името на следващата улица от списъка в джоба ми, бързо завивам наляво и веднага пак наляво. Спирам в края на неговия квадрант, изключвам двигателя и установявам, че съм се превърнала в кълбо от нерви.
Боже, какъв медиум съм аз, се питам горчиво. Кой нормален човек би наел мъртвата си сестра да шпионира гаджето му? Но после се замислям — има ли нещо нормално в живота ми, та връзката ми да прави изключение от правилото?
Оставам в колата, докато нормализирам дишането си, опитвам се да го забавя, да изчакам сърцето ми да намали лудешкия си бяг в гърдите и потта от ръцете ми да изсъхне. Оглеждам тихия, чист и спретнат квартал и разбирам, че не бих могла да избера по-неподходящ ден за тайно посещение.
Първо, денят е слънчев и топъл, което означава, че всеки предпочита да излезе навън пеша или с колелото си, вместо с колата. Да разходи кучето си или да поработи в градината. Това автоматично прави условията невъзможни за шпиониране. Второ, толкова се бях съсредоточила в задачата си да намеря мястото, че изобщо не помислих какво ще правя, когато го намеря, което означава, че нямам план.
Не че има някакво значение, защото какво е най-лошото, което може да ми се случи? Да ме хванат и Деймън да се увери окончателно, че съм откачалка? Но след ужасното ми поведение тази сутрин той вече е наясно с това.
Слизам от колата и тръгвам към къщата в самия край на сляпата улица, пред която има няколко тропически палми и ниско окосена морава. Не пълзя, не се крия и не правя нищо, което би могло да привлече вниманието на съседите. Крача уверено, като човек, който има право да е тук. Накрая спирам пред масивната двукрила врата и се чудя какво да правя сега.
Отстъпвам крачка назад и оглеждам прозорците. Капаците им са плътно затворени. И въпреки че изобщо не знам какви ще ги дъвча, ако някой отвори, прехапвам устни, натискам звънеца, задържам дъха си и чакам.
Минават няколко минути, но никой не отваря, така че звъня втори път. И отново не забелязвам никакво раздвижване. Натискам дръжката, убеждавам се, че вратата е заключена, и тръгвам покрай къщата. Оглеждам се във всички посоки, промъквам се през страничната портичка и минавам отзад.
Оставам долепена до къщата. Едва поглеждам към басейна, цветята и невероятната гледка към океана и бавно вървя към плъзгащата се остъклена врата, която също се оказва заключена.
Вече съм готова да зарежа всичко и да се върна у дома, когато чувам в главата си глас — прозорецът, онзи до чешмата. И наистина откривам, че е леко открехнат, колкото да промуша пръсти и да си освободя пътя.
Хващам се за перваза, повдигам се и прескачам вътре. В секундата, когато краката ми докосват пода, знам, че съм прекрачила всички допустими граници.
Защото знам, че не бива да продължавам. Нямам право на това. Трябва да прескоча обратно и да бягам към колата. Да се върна обратно в моята тиха и безопасна къща, докато още мога да го направя… но тънкият гласец в главата ми продължава да ме насърчава и след като ме е довел толкова далече, може би е редно да видя докъде ще стигне.
Изследвам просторната, но празна кухня, бокса, лишената от маси и столове трапезария и банята, където откривам само малко парче сапун и една–единствена черна хавлиена кърпа. Райли беше права. Това място изглежда пусто и някак зловещо, без лични вещи, без снимки и книги. Нищо, освен черни подове и белезникави стени, празни шкафове и хладилник, пълен с безброй бутилки с онази странна червена течност. Стигам до хола и виждам телевизор с плосък екран, люлеещ се стол, плюс цял куп филми за DVD със заглавия на чужд език, който не познавам. Стигам до подножието на стълбата към втория етаж и отново спирам. Знам, че трябва да си тръгна, видях достатъчно, но нещо отвътре, нещо, което не мога да определя, ме кара да продължа.