— Няма нужда да ме правиш на глупак — намусва се Майлс. — Ако те отегчавам, просто ми кажи. Защото и без това не ми е много интересно да говоря за Ерик. Казах ли ти, че той…
— Майлс, чу ли се с Хевън? — питам точно преди светофарът да светне зелено.
— Не, а ти?
— Не съвсем. — Натискам педала, изненадана, че произнасянето на името й ме изпълва със страх.
— Не съвсем?! — Отваря широко очи той и се размърдва неспокойно на мястото си.
— От петък не съм я чувала.
Влизам в паркинга и сърцето ми удря три пъти в секундата, когато виждам Деймън да ме чака на обичайното си място, облегнат на своето беемве.
— Е, поне един от нас има повод за радост — кима Майлс към Деймън, който се приближава към мен с червено лале в ръка.
— Добро утро — ни посреща с усмивка, подава ми лалето и ме целува по бузата.
В отговор измънквам нещо несвързано и тръгвам към входа.
Звънецът бие, Майлс се затича напред, Деймън ме хваща за ръката и ме повежда към кабинета по английски.
— Господин Робинс все още пътува насам. — Стиска пръстите ми и върви спокойно към задните чинове пред очите на Стейша, която прави гримаса на отвращение, протяга крак на пътя ми, но в последната секунда го прибира. — Сега не пие. Опитва се да си върне жената и детето.
Казва го с долепени до ухото ми устни, но аз избързвам напред.
Сядам на чина, вадя учебника и се чудя защо присъствието на приятеля ми ме напряга и ми действа така изнервящо. Пресягам се към тайния джоб и изстивам. О, ужас, забравила съм айпода вкъщи.
— Нямаш нужда от него — казва Деймън и ме погалва по ръката. — Сега имаш мен.
Затварям очи. Господин Робинс ще бъде тук след три, две, една…
— Евър — прошепва Деймън, върховете на пръстите му следят плетеницата от вени по китката ми. — Добре ли си?
Стисвам устни и кимам.
— Радвам се. — Отново се взира в мен и продължава: — Знаеш ли, прекарах един чудесен уикенд. Надявам се и твоят да е минал добре.
Отварям очи точно когато господин Робинс влиза в клас и го поздравявам наум, като виждам, че очите му не са така червени и лицето му не е подпухнало, въпреки че ръцете му треперят леко.
— Вчера си прекарахме страхотно, нали?
Поглеждам го в очите и в същия миг усещам топлината и нежния гъдел по кожата си, защото ръката му е върху моята. Кимам утвърдително. Знам, че той иска да чуе това, макар да не съм съвсем сигурна, че наистина съм прекарала добре.
Следващите часове прекарвам като в мъгла и научавам истината за вчера чак на обяд.
— Не мога да повярвам, че сте влизали в океана. — Гледа ни с удивление Майлс, докато разбърква киселото си мляко. — Сега водата е ледена.
— Тя беше с костюм за плуване — казва Деймън. — Евър, знаеш ли, че го забрави у дома?
Разгъвам сандвича и признавам пред себе си, че не си спомням нищичко. Та аз дори нямам костюм за плуване. Или имам?
— Не беше ли това в петък? — питам и изведнъж се изчервявам като домат, защото спомените ми от петък се възвръщат.
Деймън поклаща глава.
— В петък ти не сърфира, аз влизах сам. Но в неделята имах възможност да ти преподам няколко урока.
Почиствам сандвича от трохите и напрягам мозъка си, но цялата неделя тъне в непрогледен мрак.
— Е, как е, справи ли се? — Облизва лъжицата си Майлс и мести поглед от мен към Деймън.
— Ами… нямаше много вълни, така че не беше за сърфиране. Затова през повечето време се излежавахме на плажа, увити с одеяла. В това Евър се оказа много добра — засмива се Деймън.
Вглеждам се в него и се питам дали онзи незнаен плувен костюм е бил на мен, докато сме били под одеялата, и какво точно се е случило там. Ако изобщо се е случило нещо. Възможно ли е да съм искала да си го върна за петъка, после някак си да съм блокирала и сега да не помня нищо?
Майлс ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз вдигам рамене и се заемам със сандвича.
— Къде бяхте? — пита той.
Понеже аз не отговарям, Деймън казва:
— На Кристал Коув — и отпива от своята напитка.
Майлс вдига театрално очи.
— Моля ви, кажете ми, че не сте се присъединили към онези двойки, където момчето само говори, а момичето слуша ли, слуша. Искам да кажа, покани ли те поне на ресторант?