Поглеждам към Деймън и той понечва да отговори, но Майлс го изпреварва:
— Питам теб, Евър.
През главата ми минават спомените от двата чудесни ресторанта, онзи в „Дисниленд“, който завърши така странно, и другият на хиподрума, когато спечелихме големите пари.
— Да, поръчах си обичайното — казвам накрая. — Майлс, би ли ми дал за малко миникомпютъра си?
Той го изважда от джоба си и го плъзга по масата към мен с въпроса:
— Защо ти е?
— Искам да се свържа с Хевън и да разбера къде е. Имам лошо предчувствие за нея. — Запъвам се за момент, защото не мога да обясня откъде идва това чувство дори на себе си, какво остава пък на тях. — Просто не мога да спра да мисля за нея.
Докато го казвам, пръстите ми вече чукат по клавиатурата.
— Болна е. Лежи вкъщи — осведомява ме Майлс. — Пипнала е някакъв грип. И тъгува за Еванжелин. Но ме уверява, че вече не ни се сърди.
— Но нали каза, че не си говорил с нея? — поглеждам го изненадано. Сигурна съм, че в колата каза точно това.
— Изпратих й съобщение в часа по история.
— Значи е добре? — вглеждам се в него аз. Стомахът ми се обръща няколко пъти и не мога да разбера защо.
— Изповръщала си е червата от болестта, плаче за приятелката си, но да, в общи линии е добре.
Преценявам, че щом не се чувства добре, не бива да я притеснявам и връщам компютъра на Майлс. Деймън слага ръка на коляното ми, Майлс бъбри нещо за Ерик, а аз нагъвам сандвича, усмихвам се и кимам, но не успявам да се отърся от тревогата.
И се случва така, че единственият ден, когато Деймън решава да остане до края на часовете, е този, в който единственото ми желание е да го няма около мен. В края на всеки час го намирам да ме чака пред вратата и да ме пита разтревожено дали съм добре. Това наистина започва да ми лази по нервите.
След изобразителното двамата тръгваме заедно към паркинга. Той предлага да ме изпрати до нас, но аз клатя глава.
— Ами… ако нямаш нищо против, искам да остана за малко сама.
— Всичко наред ли е, Евър? — пита ме за милионен път той.
Кимам небрежно и се качвам в колата, нетърпелива да се отдалеча от него.
— Споко, трябва да свърша някои неща, но ще се видим утре, нали?
И без да му дам възможност да отговори, затварям вратата и потеглям.
Докато се върна вкъщи, умората вече заплашва да ме премаже. Качвам се в стаята си и решавам да подремна, преди Сабин да се върне от работа и да започне отново да се тревожи за мен. Но се събуждам чак посред нощ с разтуптяно сърце, мокри от пот дрехи и непреодолимо усещане, че не съм сама в стаята.
Грабвам възглавницата и я стискам здраво пред себе си, сякаш нежните й пухчета могат да ми осигурят някаква защита. Взирам се в тъмното и прошепвам:
— Райли?
Но съм абсолютно сигурна, че не е тя.
Задържам дъха си и долавям слаб, неясен звук. Някой ходи с чехли по килима до балконската врата и изненадвам себе си, когато прошепвам името на Деймън. Но в мрака не различавам нищо, освен звука от тихите стъпки.
Напипвам ключа на нощната лампа, примижавам от внезапната ярка светлина и търся натрапника. Усещането за нечие чуждо присъствие е толкова силно, че изпитвам разочарование, когато не откривам никого.
Скачам от леглото, все още притиснала възглавницата до гърдите си, и заключвам вратата към балкона. После надниквам в гардероба и под леглото, както правеше татко преди много години, за да ме убеди, че чудовища в стаята няма. Не откривам нищо и се връщам в леглото. Чудя се дали безпочвените ми страхове не са последица от сънувания кошмар.
Сънят беше подобен на онзи, който сънувах преди време. Тичах през един тъмен ветровит каньон, прозрачната ми бяла рокля не можеше да спре пронизващия студ, нито вятъра, който шибаше тялото и вледеняваше костите ми. Но аз не го усещах, цялото ми внимание бе насочено към това да избягам от някого или от нещо. Голите ми нозе затъваха в калта, но аз не спирах, продължавах напред към мястото на спасението, което не можех да видя.
Всичко, което знам, е това, че бягах към мека успокояваща светлина.
И далеч от Деймън.
Двайсет и пета глава
На следващия ден в училище паркирам на обичайното място, излизам, подминавам Деймън и се затичвам с разтуптяно сърце към Хевън, която ме чака до входа. Обикновено правя всичко възможно, за да избегна физическия контакт, но сега я прегръщам бурно и я притискам към себе си.