— Добре, добре, аз също те обичам — засмива се тя и се изплъзва от прегръдките ми. — Боже, нямам намерение да ти се сърдя цял живот, я!
Оглеждам я внимателно и забелязвам, че червената й коса е суха и слепнала, черният лак по ноктите е олющен, кръговете под очите й изглеждат по-големи от обикновено, а лицето й е бледо като платно. Но тя ме уверява, че е добре. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам чувствата си и я прегръщам отново.
— Как е настроението? — Вглеждам се внимателно в нея и се опитвам да я прочета, но освен сивата и почти безплътна аура не успявам да видя нищо.
— Какво ти става? — отблъсква ме отново тя. — Откъде извади тази необятна любов? Точно ти, с твоя айпод и вечните качулки.
— Разбрах, че си болна, и когато не дойде вчера на училище… — осъзнавам, че е смешно да обикалям около нея и да кудкудякам като квачка, и спирам насред изречението.
Хевън вижда Деймън, засмива се и поклаща разбиращо глава.
— Сега вече ми се изясни. Това е твоя работа, нали? — Намига му и обяснява: — Дойде и разтопи леда в сърцето на моята приятелка. Превърна я в къс сантиментално, топло, бухнало от маята тесто.
Деймън отвръща на смеха й, но очите му остават напрегнати и сериозни.
— Беше само грип — обяснява тя, когато Майлс удря леко длан в нейната и всички влизаме в училище. — Предполагам, че депресията от смъртта на Еванжелин допринесе за състоянието ми. Температурата ми беше толкова висока, че няколко пъти губих съзнание.
— Боже, наистина ли? — Дръпвам ръката си от Деймън, за да мога да съм в крачка с нея.
— Да, това беше най-странното. Всяка вечер си лягах с едни дрехи, а когато се събуждах, се оказваше, че съм със съвсем други. А когато търсех онези, с които съм си легнала, не можех да открия нищо. Сякаш дрехите се бяха изпарили във въздуха.
— Е, при онази бъркотия в стаята ти, това не е чудно — изхилва се Майлс. — А може да си имала халюцинации. Нали знаеш, че се случва при такава чудовищна температура.
— Може — свива рамене Хевън. — Както и да е, но всичките ми черни шалчета изчезнаха и трябваше да взема това назаем от брат си.
Повдига единия край на синия вълнен шал и го развява във въздуха.
— Имаше ли кой да се погрижи за теб? — настига ни Деймън и отново хваща ръката ми. Пръстите му се преплитат с моите и изпращат топлина до всяка клетка на тялото ми.
Хевън поклаща глава:
— Да не се шегуваш? На практика и аз като теб бих могла да кажа, че живея самостоятелно. Вратата ми остана заключена през цялото време. Можех да си умра там и никой нямаше да разбере.
— Ами Дрина? — питам и усещам неприятно чувство в стомаха си само от произнасянето на името й.
Хевън ме поглежда някак странно и казва:
— Дрина е в Ню Йорк. Замина в петък вечерта. Но не се тревожете за мен, защото някои от потните ми сънища бяха направо супер. За съжаление вие не бяхте в тях.
Стига до вратата на нейната класна стая и се обляга на стената.
— Случайно да си сънувала един каньон? — Пускам отново ръката на Деймън и завирам лице в нейното.
Но Хевън се засмива и ме избутва настрани.
— Извинявай, но хайде да не си навлизаме в личното пространство, а? — После завърта глава. — Не, нямаше никакви каньони. Просто някаква дивотия, трудно е за обяснение, но имаше много кръв.
В минутата, когато чувам думата „кръв“, ми причернява пред очите и се свличам на земята.
— Евър! — извиква Деймън и ме хваща малко преди да падна на пода. — Евър! — повтаря шепнешком той с натежал от тревога глас.
Когато отварям очи и срещам неговите, нещо в изражението му, нещо в напрегнатия му поглед ми се струва толкова познато, толкова любимо! Но малко преди споменът да придобие форма, гласът на Хевън изтрива всичко.
— Точно така се започна и при мен — кима важно тя. — Никога не съм губила съзнание преди това, но сега ми стана точно така, зави ми се свят и ми се подкосиха краката.
— Може да е бременна — казва Майлс достатъчно силно, за да чуят всички около нас.
— Не може — обаждам се, объркана от факта, че се чувствам съвсем добре в топлите и силни ръце на Деймън. Стъпвам на крака и тръгвам към стаята си. — Спокойно, няма ми нищо.
— По-добре я заведи у тях — обръща се Майлс към Деймън. — Изглежда ужасно.
— Да — присъединява се и Хевън. — Трябва да си починеш. Иначе ще пипнеш моя грип.