Настоявам да си вляза в клас, но никой не ме слуша. И не след дълго Деймън обвива талията ми с ръка и ме повежда към изхода.
— Това е пълна глупост — избухвам, когато напускаме паркинга с колата му и поемаме по магистралата. — Аз съм добре. Да не споменавам, че скоро ще ни изключат от училище за неизвинени отсъствия.
— Никой няма да ни изключи. — Поглежда в огледалото за обратно виждане той и изпреварва една кола. — Трябва ли да ти напомням, че преди малко припадна? Имаш късмет, че те хванах, преди да си разбиеш главата в мозайката.
— Нали ме хвана? И сега ми няма нищо. А и ако беше толкова загрижен за мен, не трябваше ли да ме отведеш първо при медицинската сестра? Не е необходимо да ме отвличаш.
— Не те отвличам — изръмжава той и един бегъл поглед ме убеждава, че наистина е ядосан. — Просто искам да се погрижа за теб, да съм сигурен, че всичко е наред.
— Ха, сега пък стана и лекар! — врътвам глава.
Деймън не отговаря. Продължава по крайбрежната, подминава пътя към дома ми и спира пред голяма представителна желязна врата.
— Къде ме водиш? — питам сърдито.
Той спира за миг, поздравява приятелски портиера и казва кратко:
— У дома.
Колата изкачва хълма, прави серия от завои и накрая спира пред огромна къща с просторен гараж.
Деймън отключва, после хваща ръката ми и ме въвежда в прекрасно обзаведена кухня, а оттам в кабинета си. Заставам с ръце на кръста и се прехласвам по красивите мебели. Всичко е точно обратното на това, което си представях — разхвърляна, подобна на курник стая, с два-три стола и легло.
— Твое ли е всичко това? — възкликвам и прокарвам ръка по мекия плюш на дивана. Очите ми попиват красотата на изящните лампиони, персийски килими, колекцията от маслени платна и тъмната маса за кафе, върху която има купчина книги за изкуството, свещи и една моя снимка. — Откъде я имаш? И кога си я направил?
Вземам снимката и я оглеждам отблизо. Нямам никакъв спомен за момента, когато е правена.
— Държиш се, сякаш не си била тук и преди — вдига вежди Деймън и ме кани да седна.
— Никога не съм била.
— Беше — настоява той. — Спомни си неделята. След плажа. Плувният ти костюм още съхне горе. Сега сядай. Искам да видя, че си почиваш.
Сядам и се облягам на тумбестите възглавници, все още загледана в снимката си. Продължавам да се чудя кога е успял да ме снима. Косата ми е разпусната, лицето ми е леко зачервено. Облечена съм в бежова блуза, а не си спомням да имам такава в скрина си. Изглежда, че се смея, но очите ми са тъжни и сериозни.
— Снимах те един ден в училище, когато не гледаше към мен. Предпочитам да снимам така. Това е единственият начин да хванеш същността на дадена личност — обяснява той, взема снимката от ръцете ми и я връща на масата.
— Сега затвори очи и си почини, докато направя чай.
След малко чаят е готов. Деймън ми връчва чаша с топлата течност и ме завива с дебело пухкаво одеяло, като го подпъхва така, че да не ми духа.
— Много мило, но нямаше нужда — оставям чашата на масата и поглеждам часовника си. Ако тръгна веднага, ще мога да се класирам за втория час. — Наистина, добре съм и искам да се върнем в училище.
— Евър, ти припадна! — Сяда той до мен и търси очите ми, пръстите му галят разпуснатата ми коса.
— Случват се такива неща — казвам, засрамена от цялата тази суматоха, особено когато знам, че няма нищо страшно.
— Не и на мен — изрича тихо той и мести пръсти от косата ми към белега на челото.
— Недей — отдръпвам се малко преди да достигнат до него.
— Защо? — поглежда ме той.
— Не искам да го пипаш. — Избягвам погледа му аз.
Не искам да му разказвам кога и как съм го получила, нито да го пипа, защото този белег е мой, само мой. Една постоянно мигаща червена точка, която няма да ми позволи да забравя никога. Точно затова отказах пластичната операция, отказах лекарите „да го оправят“. Защото онова, което стана, не може да бъде оправено. Вината за него е моя и болката си е моя, затова го крия под бретона си.
Деймън казва с усмивка:
— Не бой се, няма да се разболея.
После взема чашата и я допира до устните ми, за да пийна. Отпивам малка глътка, после отблъсквам ръката му и го поглеждам подозрително:
— Чакай да видим: няма да се разболееш, не ти пука за училище, хващаш четката и хоп — рисуваш Пикасо по-добре от Пикасо. Готвиш не по-зле от готвач в петзвезден ресторант, бил си модел в Ню Йорк, което е било преди да се преместите в Санта Фе, след като си живял в Лондон, Румъния, Париж и Египет. Не работиш и се издържаш сам, но някак си успяваш да живееш в тази луксозна, достойна за мултимилионер къща. Караш скъпа кола и…