— Рим — поглежда ме сериозно той.
— Какво?
— Каза, че съм живял в Румъния, но всъщност беше Рим.
— Както и да е — махам нетърпеливо с ръка. — Важното е, че… Изведнъж спирам, думите засядат в гърлото ми.
— Да — навежда се към мен той. — Важното е?
Преглъщам и отвръщам поглед от него. Докосвам се до нещо, което измъчва съзнанието ми вече седмици наред. Откъде са всичките тези почти свръхестествени способности. Дали… дали не е призрак като Райли? Не, това е невъзможно, него всички го виждат.
— Евър. — Хваща брадичката ми той и обръща лицето ми към себе си. — Евър, аз…
Но преди да завърши, аз скачам от дивана и от ръцете му, свалям одеялото от раменете си и без да поглеждам към него, прошепвам:
— Трябва да тръгвам.
Двайсет и шеста глава
Той спира пред нас, аз изхвръквам от колата и хуквам към входната врата, като вземам по две и по три стъпала наведнъж и се моля наум Райли да е горе. Трябва да я видя, трябва да споделя с нея всички откачени мисли, които напират в мен и ме подлудяват. Тя е единствената, на която бих могла да обясня, защото само тя би могла да разбере.
Проверявам задъхано в кабинета, в кухнята, на балкона, после заставам в средата на стаята си и извиквам името й. Чувствам се странно, сякаш изгарям от треска, цялата треперя от страх и ужас, въпреки че не мога да си обясня причината.
Тя не се появява и аз се качвам на леглото, свивам се на малка стегната топка и преживявам отново загубата й.
— Евър? Зле ли ти е?
Сабин оставя чантата си на земята и коленичи до мен.
Влажната ми и гореща кожа приема с благодарност хладината на уверените й длани.
Затварям очи и клатя отрицателно глава, защото знам, че въпреки припадъка и необяснимото изтощение не съм болна. Поне не и в смисъла, който тя влага в тази дума. Всичко е далеч по-сложно и лекарствата няма да помогнат.
Обръщам се на другата страна и избърсвам сълзите с крайчеца на калъфката на възглавницата, после се обръщам към нея и прошепвам:
— Понякога… понякога миналото се стоварва неочаквано върху мен. И… болката не намалява с времето — опитвам се да обясня, но сълзите ме задушават и отново мокрят лицето ми.
Тя ме поглежда с преливащ от обич и мъка поглед и казва:
— Не съм сигурна, че някога ще мине. Предполагам, че постепенно ще свикнеш с това чувство, с празнината в сърцето си. Но ще приемеш загубата и ще се научиш да живееш въпреки нея.
Усмихва ми се окуражително и избърсва сълзите ми с ръка. После ляга до мен и този път просто нямам сили да я отблъсна. Отварям душата си и си позволявам да приема и моята, и нейната болка, докато всичко се смесва в една обща печал, остра и дълбока, без начало и без край. Оставаме притиснати една в друга, говорим и плачем, и се утешаваме взаимно както никога досега. О, ако бях я допуснала до себе си по-рано! Ако не я бях отблъсквала непрекъснато!
Най-накрая тя става да приготви нещо за вечеря, вдига чантата си от пода и бърка в нея.
— Виж какво намерих в багажника на колата. Бях я взела веднъж, много отдавна. Явно съм я забравила и тя си е стояла там през цялото време.
И ми подава една бежова блуза.
Онази, за която бях забравила напълно.
Онази, която съм облякла само веднъж, в началото на учебната година.
Онази, с която бях облечена на снимката на масата за кафе в дома на Деймън, въпреки че тогава още не се познавахме.
На следващия ден минавам покрай Деймън и онова тъпо място за паркиране, дето го пази винаги за мен, и оставям колата си едва ли не на края на света.
— Какво правиш, по дяволите? — поглежда ме изумено Майлс. — Подмина го. Гледай къде ни забута!
Затръшвам вратата и тръгвам през паркинга. Дори не поглеждам към Деймън, който както винаги ме чака облегнат на колата си.
— Ехо! — провиква се след мен Майлс точно когато съм на четирийсет и пет градуса от красивата тъмна и висока фигура на господин Съвършенство. Хваща ме за ръката и се вторачва в мен. — Спри се, какво ти става? Вие двамата да не сте скарани?