Издърпвам ръката си и тръгвам към училище, като подмятам през рамо:
— Нищо не става. Нищичко!
В коридора се обръщам лекичко и виждам, че Деймън е зад мен, но когато влизам в клас и тръгвам към чина си, той е вече там. Веднага слагам качулката и пускам айпода, демонстрирам пълно пренебрежение, докато чакам господин Робинс да свърши с проверката на отсъстващите.
— Евър — прошепва Деймън, но аз продължавам да гледам право в темето на наведения над дневника господин Робинс и чакам да кажа „тук“, когато извика името ми.
— Евър, знам, че си ядосана. Но мога да ти обясня.
Гледам напред и се правя, че не чувам.
— Евър, моля те!
Оглеждам стаята с отворена уста, опитвам се да разбера какво става, после го поглеждам ужасено:
— Ето това се опитвах да избегна — вдига рамене той.
— Какво направи? — Оглеждам всички отпуснати тела в стаята и в главата ми се заражда ужасно прозрение. — Божичко, ти ги уби! Уби ги всичките!
Гласът ми се извисява в писък и сърцето ми препуска в такъв галоп, че няма начин да не го чува и той.
Но той поклаща глава:
— Моля ти се, Евър, за какъв ме вземаш? Разбира се, че не съм ги убил. Те просто имат нужда да… подремнат малко. Това е.
Отдръпвам се в края на чина си и поглеждам към вратата. Вече кроя планове за бягство.
— Може да опиташ, но няма да стигнеш много далеч. Сама видя, че пристигнах пръв в клас, въпреки че ти имаше значителна преднина.
Кръстосва спокойно крака и се заглежда в мен.
— Ти можеш да четеш мислите ми — прошепвам и се изчервявам. Иде ми да потъна в земята от срам, когато се сещам какви съм ги мислила.
— По принцип да. Добре, де, почти винаги.
— И откога? — Поглеждам го объркано. Една част от мен иска да избяга на секундата оттук, но другата иска да получи няколко отговора, преди да мисли как да си спасява кожата.
— От първия момент, когато те видях — отвръща тихо той и погледът му изпраща към мен вълна от мека топлина.
— И кога беше това? — питам с треперещ глас. Спомням си за снимката на масата му и се чудя откога ли ме следи.
— Не те следя — засмива се той. — Поне не така, както си представяш ти.
— И защо да ти вярвам? — питам, но осъзнавам, че му вярвам, независимо колко невероятно изглежда и това, и всичко останало.
— Защото никога не съм те лъгал.
— Но сега лъжеш.
— Никога не съм те лъгал за нещо важно — поглежда ме право в очите той.
— Нима? А какво ще кажеш за онази снимка, която е правена много преди да се появиш в нашето училище? Тази лъжа не фигурира ли в списъка с важните за връзката ни неща?
Той въздъхва и ме поглежда уморено.
— Ами ти? Не трябваше ли да ми кажеш, че си ясновидка и че говориш с мъртвата си сестра?
— Ти… ти не знаеш нищо за мен! — Скачам от мястото си и се олюлявам като пияна, защото сърцето ми беснее в гърдите ми като лудо. Оглеждам проснатите по чиновете тела и се заглеждам в отворената уста на Стейша. Крейг хърка толкова силно, че целият вибрира. А господин Робинс? Никога не съм го виждала по-щастлив и умиротворен.
— Цялото училище ли е така, или само нашата стая?
— Не съм напълно сигурен, но мисля, че е цялото училище. — Оглежда той с усмивка съучениците ни, видимо доволен от работата си.
Без повече приказки изтичвам към вратата, после по коридора, пресичам двора и се втурвам към кабинета на директора. Преминавам като вихър през всички портиери и заспали по бюрата си секретарки, разбирам, че е безсмислено да продължавам, и хуквам към паркинга. Тичам към моята малка миата, но Деймън е вече там, чака ме и люлее раницата ми на пръста си.
— Казах ти, че не можеш да избягаш. — Подава ми услужливо раницата.
Заковавам се на място, цялата плувнала в пот, тотално изгубила контрол. Изведнъж паметта ми се възвръща и през съзнанието ми се изнизват като на филм всички забравени моменти от неделята — покритото му с кръв лице, стенещата Хевън, онази отвратителна стая. И разбирам, че е направил нещо с ума ми, нещо, което не ми позволяваше да си спомня. И въпреки че не мога да се меря с него, не искам да се предам без бой.
— Евър — извиква той и протяга ръка към мен, но бързо я прибира до тялото си. — Нима мислиш, че съм направил всичко, за да те убия?
Очите му шарят тревожно по лицето ми, трескаво търсят моите.