Протяга ръка към мен, но аз отскачам като ужилена. Въпреки треперещите си крака се отдалечавам бързо и не искам да слушам повече.
— Лъжеш! — изричам, задушавана от неочаквано избухналата в мен ярост. — Това е лудост. Ти си луд!
Той поклаща бавно глава. В очите му се чете неизмерима скръб. Пристъпва към мен и казва:
— Спомни си първия момент, когато ме видя. Беше точно тук, на паркинга. В мига, когато очите ни се срещнаха, ти видя в моите нещо познато. Спомни си и онзи ден, когато припадна. Отвори очи, погледна в моите и за малко да ме разпознаеш. Беше толкова близо, просто на ръба, но после изгуби нишката.
Гледам го като омагьосана. Не мога да помръдна. Усещам точно какво се кани да каже, но знам, че не искам да го чуя.
— Не! — извиквам и правя още една крачка назад. Движението е толкова рязко, че ми се завива свят и губя равновесие.
— Аз съм онзи, който те намери тогава в гората. Аз съм онзи, който те върна обратно.
— Не! — Клатя глава и гълтам сълзите си.
— Не!
— Очите, които видя, когато се върна оттам, бяха моите, Евър. Това бях аз. Бях неотклонно до теб. Аз те спасих. Знам, че си спомняш всичко. Виждам го в мислите ти.
— Не! — Запушвам уши и затварям очи. Крещя с всички сили, не искам да слушам повече: — Спри! Чуваш ли? Спри!
— Евър! — Гласът му нахлува в съзнанието ми и тревожи сетивата ми. — Съжалявам, но това е самата истина. Виждаш, че няма защо да се страхуваш от мен.
Свличам се на земята, свивам се на кълбо с допрени до лицето колене и избухвам в сълзи. Раменете ми се тресат като на малко дете.
— Не се приближавай до мен! Нямаш право да ми се бъркаш в живота! Ти си виновен за всичко. Заради теб хората ме наричат откачалка. Ти си виновен за ужасния ми живот. Защо не ме остави просто да умра?
— Не можех да те загубя отново. Нямаше да го понеса. Не и този път — коленичи до мене той.
Поглеждам го объркано. Нямам представа за какво говори, но не искам да слушам обясненията му. Достатъчно ми е това, което вече чух. Сега искам просто да спре. Искам всичко това да свърши.
Той клати глава, впил в мен черните си очи. Виждам ясно колко бледо и измъчено е лицето му.
— Евър, не си го мисли, моля те, не…
— Значи… значи ти остави цялото ми семейство да умре, мен реши да върнеш обратно — пронизвам го с поглед. Гнева ми расте толкова бързо, че скоро заглушава мъката ми. — Е защо? Защо го направи? При положение, че този път казва истината и наистина имаш силата да възкресяваш мъртвите. Защо тогава не спаси и тях? Защо само мен?
Той се свива като ударен от омразата в гласа ми, от тънките стрели, които злобата ми мята по него.
— Не съм толкова силен. Те вече бяха преминали. Но ти се люшкаше ту от едната страна на линията, ту от другата. За мен това беше знак, че искаш да живееш.
Подпирам се на колата, затварям очи и вдишвам дълбоко. Значи наистина вината е само моя. Защото се забавих, останах да се поразходя из тъпите зелени полета, захласнах се по онези пулсиращи от живот дървета и цветя. През това време те са преминали отвъд, пресекли са границата. А аз останах, хванах се в капана.
Поглеждам го гневно и той свежда поглед.
Боже, каква съм нещастница! Веднъж да се ядосам така, че да искам да убия някого, и този някой ще се окаже неубиваем!
— Махай се! — изкрещявам в лицето му, откопчавам гривната с кристалната конска глава и я запращам в лицето му. Искам да забравя за нея, за него, за всичко. Чух и видях повече, отколкото мога да понеса. — Върви си! Не искам да те виждам никога повече.
— Моля те, не го казвай, ако не го мислиш наистина — чувам изпълнения му с отчаяние глас.
Хващам главата си с ръце, прекалено изтощена, за да плача, прекалено объркана, за да говоря. Знам, че ще чуе мислите ми, затова затварям очи и заговарям наум:
Казваш, че никога не би ме наранил, но виж какво направи. Съсипа всичко, разби целия ми живот и за какво? За да бъда цял живот сама? За да се крия зад качулки до края на живота си? Мразя те! Мразя те за това, което ми причини. Мразя те заради твоя егоизъм. И не искам никога, никога да те виждам.
Продължавам да стоя с глава в ръцете си, да се люлея напред–назад и да повтарям мислите си отново и отново: