Стисвам устни. Не знам как да отговоря и колко да споделя. От друга страна, защо толкова държа да запазя тайните на Деймън? Те правят нещата още по-зловещи. При това нямат нищо общо с мен. Колебанието ми трае прекалено дълго и Майлс отново взема думата. Държи да ме запознае с всичките си притеснения, поне с всичките за деня.
— В цялата работа има нещо… нездравословно.
— Кое е нездравословно? — Хевън сяда до мен и пъха телефона в чантата си.
— Да не си измиеш ръцете, след като си бил в тоалетната — подмята остроумно Майлс.
— За това ли говорехте? — поглежда ни с подозрение тя. — И си въобразявате, че ще ви повярвам?
— Казвам ти, Евър не искаше да си измие ръцете. Тъкмо я предупреждавах за опасностите, на които подлага не само себе си, но и всички нас. — Клати глава той и ме гледа укоряващо.
Леко се изчервявам, въпреки че нищо от това не е истина, и поглеждам към Хевън, която бърка отново в чантата си. Прехвърля през ръцете си червила, машинка за къдрене на коса, ментов освежител за уста — неща, чиито опаковки са потънали отдавна в кошчето за боклук — и накрая напипва малко сребърно плоско шише, отвърта капачката и налива на всеки щедро количество от прозрачна течност без мирис и цвят.
— Добре, всичко това е много интересно, но аз съм убедена, че говорехте за мен. Както и да е. Толкова съм щастлива, че изобщо не ме интересува — усмихва се блажено тя.
Хващам ръката й, за да я спра, защото не искам да ми налива от това питие. От деня, когато на един лагер Рейчъл вкара тайно в бунгалото бутилка и едва не си изповръщах вътрешностите, защото пийнах малко повече, съм се заклела да не близвам водка. Но щом докосвам ръката й, ме обзема необясним страх и се разтрепервам. Пред мен изниква голям стенен календар и датата двайсет и първи декември е оградена с червено.
— Стига де, отпусни се! Не бъди такава сухарка. Живни малко, да му се не види! — сопва ми се тя. После сменя тона:
— Няма ли да ме попитате защо съм толкова щастлива?
— Не, защото и така ще ни кажеш — обажда се Майлс и избутва чинията си.
— Абсолютно си прав, въпреки че е приятно да те попитат. Както и да е, беше Дрина. Все още е в Ню Йорк, прави голяма обиколка из магазините. Купила ми е цял куп подаръци, можете ли да повярвате? — Поглежда ни с блеснал поглед, но когато не отговаряме, прави гримаса и продължава: — И ви поздравява, въпреки че вие не си направихте труда да й отговорите. И не си мислете, че тя не е разбрала. — Стрелка ни сърдито с очи. — Та… Дрина се връща скоро и ме кани на страхотно парти. Просто нямам търпение.
— Кога? — питам и се опитвам да прикрия паниката си. Датата двайсет и първи декември все още ми е в главата.
Но тя клати глава.
— Съжалявам, обещах да не казвам.
— Защо? — питаме в един глас.
— Защото е много специално парти, само за хора с покани. Не искат наоколо да се мотаят тълпи от натрапници.
— Натрапници? Ти за такива ли ни имаш?
Хевън се отпуска на стола и отпива огромна глътка от коктейла си.
— Ама това на нищо не прилича! — намесва се Майлс. — Ние сме най-добрите ти приятели, затова си длъжна да ни кажеш.
— Не и това. Заклех се да пазя тайната. Просто бях толкова развълнувана, че се изпуснах.
Гледам я как цъфти от радост и сърцето ми се свива, но главата ме боли ужасно, сълзите не ми дават възможност да я видя ясно, а аурата й се слива с другите аури на тълпата около нас, затова не успявам да разчета нищо.
Отпивам от спрайта си и се сещам за водката чак когато лютата течност изгаря гърлото ми, влива се в кръвта ми и главата ми олеква.
— Пак ли ти е зле? — поглежда ме загрижено Хевън. — Може би ти трябва още време. Вероятно не си го преодоляла още.
— Какво да преодолея? — Примижавам и отпивам нова глътка, а след нея — още една. Сетивата ми се отпускат все повече.