— Онази треска. Помниш ли припадъка в училище? Тогава ти казах, че това е само началото. Обещай да ми разкажеш, когато започнат сънищата, защото те са невероятни.
— Какви сънища?
— Не ти ли разказах?
— Не и с подробности.
Отпивам отново и усещам главата си замаяна, но съзнанието ми изведнъж се прояснява. Всички образи, откъслечни мисли, цветове и звуци неочаквано изчезват.
— Бяха неземни. Не се сърди, но Деймън също присъстваше, макар че не е нещо… Това не бяха от онези сънища. Той сякаш ме спасяваше, бореше се с някаква зла сила за живота ми. Беше толкова… ненормално… — Замисля се тя, после се засмива. — Като стана дума за него, Дрина го е срещнала в Ню Йорк.
Изведнъж усещам, че тялото ми потръпва от студ въпреки алкохола. Бързо надигам чашата и пронизващите тръпки изчезват, като повличат със себе си болката и тревогата.
И аз надигам отново чашата.
И отново.
Обръщам се към Хевън и питам:
— Защо ми каза всичко това?
Тя вдига рамене.
— Дрина искаше да го знаеш.
Двайсет и осма глава
Качваме се всички в колата на Хевън. Спираме пред тях, колкото да зареди наново шишето си, и отиваме в града, като паркираме направо на улицата, в най-оживения район. Изсипваме се на тротоара и тръгваме с опрени рамене, като принуждаваме другите пешеходци да ни заобикалят. Пеем с цяло гърло „Защо не ми се обаждаш никога, когато си трезвен?“, фалшиво, но с ентусиазъм, и се превиваме от смях всеки път, когато някой ни поглежда накриво или размахва пръст към нас.
Когато минаваме покрай една от онези книжарници за езотерична литература, където предлагат професионален гадател, аз просто извръщам поглед и подминавам, щастлива, че вече нямам нищо общо с тези глупости. Облекчена от алкохола, аз се чувствам свободна като птичка.
Пресичаме улицата към големия плаж, подминаваме хотел „Лагуна“ и падаме на пясъка с преплетени ръце и крака. Предаваме си шишето от ръка на ръка и шумно се оплакваме, когато съдържанието му свършва.
— Тъпотия! — мрънкам и извивам глава назад. Вдигам шишето и го тръскам с надеждата да хвана последната капка.
— Хей, кротко! — спира ме Майлс. — Седни и се наслади на сладкия ромон в главата си.
Но аз не искам да сядам. Да, наслаждавам се на вълните, които ме люлеят нежно в тихия следобед, но искам да съм сигурна, че това ще продължи. Енергийната ми връзка с другите току-що се разпадна и аз държа нещата да си останат така.
— Искате ли да идем у нас? — изломотвам и се надявам Сабин да не е у дома, за да продължа да чувам онзи успокояващ ромон.
Но Хевън клати глава.
— Забрави. Направо съм гроги. Мисля да зарежа колата тук, да долазя някак си до вкъщи и да гушна възглавницата.
— Майлс? — Вдигам умоляващ поглед към приятеля си. Не искам партито да свършва. За пръв път се чувствам толкова лека, толкова необременена и свободна, толкова нормална. За пръв път, откакто Деймън си замина.
— Не мога — вдига ръце той. — Семейна вечеря. Точно в седем часа, трийсет минути и нула секунди. Вратовръзките са задължителни. Фраковете — препоръчителни.
Засмива се на римата, залюлява се и отново пада. Хевън се срутва върху него.
— Ами аз? Какво да правя аз? — Скръствам ръце и гледам ядосано, а те се превиват от смях. Очевидно е, че се смеят на мен, но какво от това, аз… аз просто не искам да съм сама.
На следващата сутрин се успивам, но първата ми мисъл не е „Закъснявам“, а „Главата не ме боли“.
Поне не толкова силно, както обикновено.
Добирам се до ръба на леглото, пресягам се отдолу и напипвам бутилката с водка, която снощи предвидливо скрих. Поемам една дълга глътка и затварям очи от удоволствие, когато топлината й преминава през устата и гърлото ми и се разнася из цялото ми тяло.
Сабин надниква през вратата, за да провери дали съм станала, и аз установявам с радост, че не виждам аурата й.
— Будна съм — изчуруликвам, набутвам бутилката под възглавницата и изтичвам да я прегърна, нетърпелива да разбера как ще ми подейства обмена на енергия. Не усещам нищо и въздъхвам щастливо.
— Какъв прекрасен ден! — ухилвам се пиянски с разкривени устни, зад които се показват всичките ми зъби.
Тя поглежда през прозореца, после към мен и свива рамене.
— Щом казваш.