Тя се засмива злорадо, очите й опипват с поглед краката, дрехите, лицето ми — всичко. И въпреки че сетивата ми са притъпени, намерението й е кристално ясно, не мога да не го прозра.
— На кого искаш първо да изпратя снимката? На майка ти?
Вдига вежди и покрива уста с ръка в жест на ням ужас.
— Съжалявам, сгреших. Имах предвид леля ти. Или на някого от учителите? Може би на всичките ти преподаватели. Не? Права си, не е добра идея. Най-добре е да я пратя направо на директора, така ще си идеш лесно и безболезнено. Бърза и лесна смърт, както се казва.
— Това е вода — измънквам като оправдание и се навеждам да събера учебниците. Не искам да я предизвиквам, затова избирам равнодушното отношение — каквото и да правиш, не ме интересува. Полагам огромни усилия да потисна страха си, защото знам, че ще го надуши по-бързо и от полицейско куче. — Всичко, което имаш, е една снимка, на която пия минерална вода. Голяма работа!
— Минерална вода? — засмива се тя. — Да бе, вярно. Бих добавила, много оригинално. Знаеш ли, ти си първата на света, която се е сетила да налее водка в бутилка от минерална вода.
Тя извива очи в гримаса и продължава:
— Моля те, Евър, личи ти от километър. Един бърз алкохолен тест и сбогом, „Бей Вю“, здрасти, даскало за загубеняци и алкохолици.
И застава пред мен, толкова убедена, толкова самодоволна и сигурна в себе си, че ми прилошава само като я гледам, но си признавам, че има пълното право да се чувства така, защото ме залови на местопрестъплението. И макар че уликата може да се оспори в съда, и двете знаем, че е истинска. И че победителката е тя.
Бързо съобразявам, че всеки си има цена. Трябва само да открия нейната. През последната година чух толкова чужди мисли, че съм сигурна в това.
— Какво искаш от мен? — питам сериозно.
— Като начало искам да престанеш да ме тормозиш. — Скръства тя ръце пред гърдите си и пъха уликата под мишница.
— Аз не те тормозя — казвам леко завалено. — Ти тормозиш мен.
— Противоречиш ли ми! — поглежда ме с усмивка тя. — Да се мотаеш пред очите ми всеки божи ден си е истински тормоз. Огромен и ужасен тормоз.
— Искаш да се отпиша от английския? — втренчвам се в нея. Все още държа онази глупава бутилка, просто не знам какво да правя с нея. Ако я заключа в шкафчето си, тя ще ме докладва и ще ми я конфискуват. Ако я оставя в раницата си — същата работа.
— И нали помниш, че ми дължиш една рокля? Заради онази, която ми скъса?
Значи това било. Изнудване. Добре че спечелих онези пари на хиподрума.
Бъркам в раницата и вадя портмонето, нетърпелива да си разчистя сметките с нея.
— Колко? — питам делово.
Тя ме поглежда преценяващо, опитва се да изчисли на колко възлизат дневните ми и навива кичур коса около пръста си.
— Както споменах, роклята беше дизайнерска и не е толкова лесно да се замени, така че…
— Стотачка? — вадя един Бен Франклин и го размахваш пред погледа й.
Тя завърта очи.
— Боже, как забравих, че си нямаш никакво понятие от мода и от стил. Не, скъпа, трябва да вдигнеш офертата малко по-височко — мръщи се тя.
Изнудваните имат навика непрекъснато да покачват цената, затова решавам да приключа с това веднага, преди да й е хрумнало нещо друго. Мятам й един сразяващ поглед и казвам:
— Понеже и двете знаем, че си купила роклята от щанда за сезонното намаление в мола… — Спирам за миг и се усмихвам на това, което видях в главата си онзи ден, когато се сблъскахме в коридора. — Така, искаш от мен да ти възстановя дадените за нея пари, които са, ако не ме лъже паметта, осемдесет и пет долара. При това положение сто долара си е доста добра сделка, как мислиш?
Тя ме поглежда отвисоко, лицето й се сгърчва от злоба, но все пак взема банкнотата и я прибира дълбоко в джоба си. После поглежда към бутилката в ръката ми и казва:
— Е, няма ли да почерпиш?
Ако вчера някой ми бе казал, че днес ще се крия в тоалетната и ще къркам със Стейша Милър, щях да му се изсмея в лицето. Но днес правя точно това. Повличам я натам, двете се свиваме в ъгъла до мивките и пресушаваме шишето до дъно.
Не си мислете, че двете споделяме една и съща зависимост или пък някакви тайни, които сближават хората. Само къркачка.
Очите на Хевън едва не изскачат, когато ни открива в този вид.