— Какво става, за бога?
Едва не се срутвам на пода от смях, а Стейша я скастря набързо:
— Марш вкъщи, момиче!
— Май пропускам нещо — казва Хевън и мести възмутено поглед от едната на другата. — Това забавно ли ви се вижда?
Гледаме я да стои пред нас, толкова възмутена, толкова сериозна и важна, толкова загрижена, че ни напушва още по-силен смях. Тя излиза и затръшва вратата след себе си, а ние се връщаме към водката.
Но висенето със Стейша в тоалетната няма да ми осигури място в редицата на отличниците. Затова ставам и се домъквам до масата за обяд, главата ми тежи ужасно, а мозъкът ми е толкова размътен, че ми отнема известно време, докато разбера, че тук също не съм добре дошла.
Едва успявам да седна на пейката, отправям блуждаещ поглед към Хевън и Майлс и започвам да се кискам без видима причина. Невидима поне за тях. Но ако могат да видят лицата си в този момент, съм сигурна, че и те биха се смели като побъркани.
— Какво й е? — Вдига поглед от сценария си Майлс.
— Не виждаш ли, че е пияна като кирка — мръщи се Хевън. — Превъртяла е напълно. Хванах я в тоалетната да пие не с друг, а с онази Стейша Милър.
Майлс се опулва срещу мен и челото му се сбръчква така, че отново избухвам в смях. И понеже не спирам, той ме удря по рамото и избухва:
— Спри, по дяволите!
Оглежда се наоколо и връща погледа си на мен.
— Ама ти съвсем изкукурига. Боже, откакто Деймън те остави, просто си…
— Какво съм, откакто ме остави Деймън? — Врътвам се към него толкова бързо, че губя равновесие и едва не падам от пейката. Изправям се някак си и виждам Хевън да се подсмихва, което съвсем ме ядосва.
— Хайде, Майлс, изплюй камъчето — провиквам се пиянски. — Хайде, Хевън, изплюй го и ти.
Само че казаното звучи по-скоро като „изпкмч“ и май никой не разбира какво всъщност искам да кажа.
— Искаш да „изпкмч“? — поглежда ме Майлс, а Хевън прави гримаса на отчаяние.
— С удоволствие, само ако знаехме какво означава. Хевън, ти знаеш ли какво означава това?
— Прилича ми на немски — отвръща тя.
Надигам се от масата, готова да се махна оттук, но не успявам да координирам движенията си и удрям коляното си в масата.
— Аууу! — изписквам и сядам отново.
Хващам крака си и стискам очи от болка.
— Ето, пийни от това. — Слага Майлс минералната си вода пред мен. — И ми дай ключовете, защото в този вид няма да ти дам да ме караш до вкъщи.
Майлс излезе напълно прав. Не можах да го закарам до тях. Той сам се закара. А аз останах да чакам Сабин.
Тя ме настанява на мястото до шофьора и заобикаля, за да влезе от другата страна. Стартира, излиза от паркинга и чак тогава ме поглежда строго.
— Изключена! Как пробяга така бързо разстоянието от почетната десетка до изключването? Би ли ми го обяснила?
Затварям очи и притискам чело в страничното стъкло. Гладкото стъкло охлажда кожата и мислите ми.
— С последно предупреждение — измънквам. — Забрави ли, че ги умоляваше едва ли не със сълзи на очи? Беше доста впечатляващо, признавам. Сега разбирам защо ти плащат толкова много.
Поглеждам я с крайчеца на окото си и забелязвам как шокът от думите ми променя изражението й от загриженост към гняв. Досега не съм я виждала с изкривено от гняв лице. И въпреки че трябва да се чувствам засрамена, виновна и лоша, истината е, че не съм я молила да оспорва решението на училищните власти. Не съм я карала да излага пред тях своите смекчаващи вината обстоятелства. Да пледира, че напиването ми е последица от тежката ситуация, в която се намирам, че все още преживявам огромната загуба на семейството си и още сто неща.
Знам, че каза всичко за добро и вярва искрено, че е така, но това не означава, че е истина.
Истината е, че не исках да се намесва. Исках да ги остави да ме изключат.
В минутата, когато ме сгащиха пред шкафчето, замайването премина и събитията от деня нахлуха в главата ми като предварителни кадри от реклама на филм, който не бих искала да гледам. Задържах съзнанието си върху картините със Стейша и чак тогава видях, че съм забравила да я накарам да изтрие онази снимка. Връщах лентата отново и отново, но фактът си е факт. По-късно научих, че Онър също има пръст в тази работа. Стейша се е прибрала вкъщи с неочаквано „хранително натравяне“ (но не преди да изпрати снимката на Онър заедно с предложението да се препрати на директора, което тя сторила на мига). Трябваше да го предвидя. И въпреки че съм затънала до колене в проблеми, какво ти до колене, направо до гуша, защото: „Трябва да си наясно, че това ще влезе в досието ти“, все пак не мога да не се възхитя от брилянтното отмъщение на Стейша. И без да искам, една част от мен клати възторжено глава и си мисли: