Спира за секунда и се изсмива с глас. Зеленият й поглед дълбае в очите ми.
— Ние с теб предпочитаме по-малките сбирки, нали? Някак по-интимно е, по-вълнуващо. Особено ако почетният гост си ти.
— Какво искаш от мен? — питам и стискам зъби, когато затяга хватката около ръката ми. Кокалите ми изпукват и едва не извиквам от болка.
— По-спокойно! — Впива в мен огнените си зелени очи тя. — Всичко с времето си. Та, докъде бях стигнала, преди да ме прекъснеш така невъзпитано? А, да, говорехме за теб, за това как се оказа тук и как всичко е не както очакваше. Но защо се учудваш, като нищо в живота ти не е както си го очаквала? Никога не е било и подозирам, че няма да бъде. Виждаш ли, ние с Деймън сме заедно отдавна, имам предвид много, много отдавна. Предполагам, че схващаш. И въпреки дългата ни връзка, въпреки всичко, което сме преживели с него, ти имаш нахалството да заставаш на пътя ни.
Забивам поглед в земята. Как съм могла да бъда толкова глупава, толкова наивна? Никога не е ставало дума за Хевън. Всичко е било заради мен.
— Е, не се кори толкова жестоко. Не ти е за пръв път да допускаш грешки. Аз съм отговорна за твоята смърт вече… колко пъти? — Замисля се, после свива рамене. — Е, изгубила съм им бройката.
Изведнъж се сещам за думите на Деймън на паркинга. Че не можел да ме изгуби и този път. Но поглеждам към стиснатите й устни и змийските й очи и веднага прогонвам мисълта си, защото знам, че ще я прочете.
Тя продължава да стиска ръката ми и обикаля около мен, като ме принуждава да се въртя като пумпал около себе си.
— И така — облизва устни и продължава, — ако не ме лъже паметта, а тя никога не ме лъже, последните няколко пъти двете с теб играхме една забавна игра. Нарича се „почерпка или трик“. Нали я знаеш, дето децата я играят на Хелоуин? Да ти призная, ти не се справи много добре. Но пък винаги се включваше с ентусиазъм, така че ти предлагам да пробваме още веднъж.
Продължава да обикаля около мен и аз усещам, че главата ми се замайва не само от алкохола, но и от това непрекъснато въртене.
— Виждала ли си как котката убива мишка? — пита тя и очите й святкат, а езикът й се стрелка между устните. — Как си играе с часове със своята малка нещастна плячка, докато накрая се отегчи и приключи работата набързо?
Затварям очи. Не искам да слушам повече. Ако толкова иска да ме убие, защо не вземе да побърза и да приключим с всичко това?
— Ето, това ще бъде почерпката, поне за мен — засмива се Дрина. — А трикът? Наистина ли мислиш, че ще допусна да ми изиграеш някакъв номер?
Поглежда ме, но аз не отговарям и тя въздъхва.
— Добре, знам, че си глупава. Затова ще ти кажа аз. Виж какъв е трикът — аз се преструвам, че ще те пусна, после те гледам как тичаш в кръг и се опитваш да ми избягаш, докато накрая се изтощиш. Тогава пристъпваме към почерпката. Как предпочиташ? Бавна смърт? Или ужасно бавна смърт? Хайде, побързай. Времето тече.
— Защо искаш да ме убиеш? — питам и сама се изненадвам от смелостта си. — Защо не ме оставиш да си живея? Ние с Деймън отдавна не сме заедно. Не съм го виждала от седмици.
— Нищо лично, Евър — засмива се тя. — Но след всяко твое… премахване, за нас с Деймън настъпва нов меден месец. Толкова добре се разбираме тогава!
Отказвам да я слушам и се замислям. Някога мечтаех за смъртта, но не и сега. Променила съм напълно мнението си. Няма да се дам без бой. Дори и ако съдбата е определила да загубя.
Тя клати глава и ме поглежда разочаровано.
— Както винаги. Избираш трика. Добре, твоя воля. Започваме ли?
Пуска ръката ми и аз хуквам през каньона. Вероятно нищо няма да ме спаси, но съм длъжна да опитам.
Отмятам косата от очите си и напредвам сляпо през мъглата, опитвам се да намеря пътеката и да се върна там, откъдето започнах. Дробовете ми ще експлодират от напрежение, джапанките ми се изхлузват и оставам боса, но продължавам да тичам. Острите камъни нараняват стъпалата ми, голите клони на дърветата закачат якето ми и го събличат от мен. Но аз не спирам, тичам, за да остана жива, въпреки че не знам дали си заслужава да живея.
И докато бягам, се сещам за онзи сън, където също тичах така.
Но както и там, нямам представа как ще завърши всичко това.
И тъкмо стигам до ръба на извеждащата до пътеката просека, когато Дрина излиза от мъглата и застава точно пред мен. Не спирам, опитвам се да я заобиколя, но тя вдига крак, подлага го пред моя и аз забивам лице в земята.