И аз я послушах. Станах от леглото, избърсах сълзите с ръкава си и излязох на балкона. Едва не отнесох малката си сестричка, докато стъпвах на облицования с каменни плочки под. Едва не припаднах, когато очите ми обхванаха с поглед красотата навън.
— Трябва ли да го намеря за смешно? — попитах с отворена уста, защото картината беше абсолютно същата като онази в златната рамка, която тя ми бе показала в болницата.
Но когато се обърнах, за да я погледна, тя вече бе изчезнала.
Четвърта глава
Райли ми помогна да възстановя спомените си. Вещо ме водеше през общото ни детство, припомняше ми живота, който водехме преди, приятелите, които имахме, докато всичко започна да си идва на мястото. Тя беше тази, която ме научи да оценя новия си калифорнийски живот. Докато я гледах как се прехласва по новата ми стая, по лъскавите червени капаци на прозорците, удивително красивите плажове и новото ми училище, започнах да осъзнавам, че макар да не е животът, който исках, този също не е за изхвърляне.
И въпреки че все още се караме, спорим и както преди си лазим взаимно по нервите, истината е, че аз живея заради нейните посещения. Фактът, че мога да я виждам, намалява с един хората, които ми липсват. Времето, прекарано с нея, е най-хубавата част от деня ми.
Единственият проблем е, че тя го знае. И всеки път, когато подхвана темата, върху която тя е наложила табу, а именно цялата серия от въпроси като: Кога ще мога да видя мама, татко и Жълтурко? Къде отиваш, когато си тръгнеш оттук? и така нататък, тя ме наказва, като изчезва за известно време.
Отказът й да сподели с мен тайните си ме тормози, но не мога да не призная, че я разбирам. Аз също не доверявам на никого новите си способности да виждам аурата на хората и да им чета мислите, нито казвам на някого колко много ме промени това, промени дори начина ми на обличане.
— Докато се обличаш така, никога няма да си намериш гадже — смее ми се тя почти всяка сутрин и се излежава в леглото ми, докато аз търча из стаята, опитвам се да се приготвя за училище и да изляза от къщи малко по-навреме.
— Е, не всички могат просто да протегнат ръка и да напълнят гардероба си с шик дрехи — мърморя, докато пъхам крака в износените стари обувки за тенис и притягам разръфаните им връзки.
— Глупости. Сабин не ти ли даде кредитната си карта? Не ти ли каза да си купиш, каквото поискаш? И откъде измисли тия качулки? Да не би да си от някаква банда?
— Сега нямам време за това — отвръщам, грабвам учебниците, айпода и раницата и тръгвам към вратата. — Идваш ли?
Обръщам се към нея и усещам, че търпението ми се изпарява, както става винаги, когато видя да свива устни и най-спокойно да обмисля предложението ми.
— Добре — казва най-накрая, — но само ако си свалиш качулката. Чудя се как я търпиш. Аз например толкова обичам да чувствам вятъра в косите си!
— Добре — тръгвам бързо по стълбите. — Само че когато стигнем до Майлс, трябва да изчезнеш. Просто ми настръхват косите, като те видя да седиш на коленете му, без да ти е разрешил.
Когато с Майлс се добираме до училище, виждаме, че Хевън вече ни чака на входа. Очите й шарят нетърпеливо из целия двор.
— Звънецът ще бие всеки момент, а Деймън още не се вижда на хоризонта. Дали не се е отказал? — поглежда ни тя и жълтото й око святка тревожно.
— Защо да се отказва? Та той току-що е започнал? — успокоявам я, влизам в училище и тръгвам към шкафчето си.
Тя върви плътно до мен и аз чувам как дебелите гумени подметки на ботушите й пружинират върху мозайката.
— Ми… защото ние сме много под неговото ниво например? Защото е прекалено хубаво, за да е истина?
— Не, трябва да дойде на всяка цена. Евър му зае своите „Брулени хълмове“, което означава, че днес трябва да дойде. Най-малкото поне за да й ги върне — обажда се Майлс, преди да успея да го спра.
Поклащам отчаяно глава, набирам комбинацията на ключалката и усещам тежкия поглед на Хевън.
— И кога стана това, ако смея да запитам? — Слага ръце на кръста тя и ме изглежда кръвнишки. — Защото ти знаеше, че съм си го заплюла, нали? И как така не знам нищо по въпроса? Защо никой не ме е светнал какво става? Последното, което чух, беше, че ти дори не си му виждала физиономията.
— О, видя го и още как! И така се втрещи, че бях готов да звъня на 911 — смее се Майлс.
Отново поклащам глава, заключвам шкафчето и тръгвам по коридора.