Дрина отстъпва назад с широко отворени очи. В погледа й се чете объркване. Втурвам се към нея, без да съм сигурна докъде ще ме доведе това, нито какво трябва да правя после. Знам само, че вече съм извън времето. Затичвам се към нея и извиквам:
— Е, Дрина, почерпка или трик?
Трийсет и първа глава
Дрина се вцепенява, гледа ме втрещено с невярващи очи, после вдига брадичката си и обира изпопадалите зъби. След миг е готова да продължи битката, но преди да нападне, аз вече летя срещу нея. Трябва да я докопам първа и да удрям, докато мога да мърдам. Но в мига, когато се юрвам напред, виждам малко встрани от Дрина една мъглявина от мека приканваща светлина. Сияйният кръг от съня ми блести и ме мами в златистите си обятия. И макар вече да знам, че сънят ми е изпратен от Дрина и че може да е поредният й капан, не мога да откъсна поглед от него и се понасям натам.
Хвърлям се към искрящата като шампанско мъгла сред водопад от светлина, толкова прекрасна и топла, толкова успокояваща, че нервите ми се отпускат и страховете ми изчезват. Падам върху меката зелена трева, а нейните стръкове ме поемат и омекотяват удара като пухена възглавница.
Оглеждам се наоколо. Цветята са свежи и ярки, а тичинките в средата ми приличат на малки пламтящи топки. Зад тях дърветата са толкова високи, че върховете им сякаш докосват небето, а клоните им са отрупани със сочни узрели плодове. Стоя си кротко там и поглъщам всичко с жадни очи. Изведнъж изпитвам странното чувство, че съм била тук и преди.
— Евър.
Скачам на крака, готова за бой. Виждам пред себе си Деймън и отстъпвам крачка назад. Нямам представа на чия страна е.
— Евър, успокой се. Всичко е наред — кима ми с усмивка той и ми подава ръка.
Но аз не подавам своята. Отстъпвам назад. Няма да се хвана в капана му. Отстъпвам още малко и търся с поглед Дрина.
— Няма я — кима отново той. — Ти си спасена. Аз съм тук.
Но аз продължавам да се колебая. Не знам дали да не му вярвам, или да го нарека спасител. Гледам го право в очите и преценявам възможностите (които впрочем не са много). Най-после проговарям:
— Къде сме?
Но истинският ми въпрос е: Мъртва ли съм?
— Вярвай ми, не си мъртва — прочита той мислите ми и се засмива. — Ти си в Съмърленд.
Поглеждам го объркано. Наистина не разбирам нищо.
— Това е нещо като свят между световете. Да го наречем чакалня. Или спирка за почивка. Измерение между измеренията, ако така ще ти стане по-ясно.
— Измерения? — бърча вежди.
Думата ми е чужда, почти непозната, поне в смисъла, в който я употребява той. Деймън отново протяга ръка към мен, но аз отскачам бързо назад. Вече знам, че когато ме докосва, не мога да виждам и преценявам нещата правилно.
Той ме поглежда тъжно, но свива рамене и ми прави знак да го последвам през поляната. Докато вървим, всяко цветче, всяко дърво и стръкче трева се навежда, огъва, люлее и извива в безкраен фантастичен танц.
— Затвори очи — прошепва Деймън, но аз не се подчинявам и той добавя: — Моля те!
Затварям ги. Наполовина.
— Моля те, довери ми се! — въздъхва отчаяно той. — Поне веднъж ми се довери!
Този път ги затварям напълно.
— И сега какво?
— Сега си представи нещо.
— Какво имаш предвид — питам и неволно си представям един огромен слон.
— Представи си нещо друго. Бързо! — чувам разтревожения му глас.
Отварям очи и с ужас виждам огромен слон, който се движи право към нас и в същия момент хлъцвам от удивление, когато пред очите ми се трансформира в следващия изникнал в главата ми образ — красива пеперуда в оранжево и черно. Тя каца грациозно на пръста ми.
— Как… — поглеждам Деймън, после връщам поглед на пеперудата и гледам прехласнато малките й черни антенки, които се поклащат мързеливо.
Деймън се засмива.
— Искаш ли да опиташ още веднъж?
Притискам устни и се съсредоточавам. Искам да измисля нещо по-хубаво и смислено от слон или пеперуда.
— Давай, много е забавно — насърчава ме той. — На мен лично никога не ми омръзва.
Затварям очи и си представям, че пеперудата се превръща в птица. Отварям ги и този път вместо пеперуда, на пръста ми стои един пъстър папагал макао. Но когато върху дланта ми се появява гадна курешка, Деймън ми подава кърпата си и казва:
— Защо не измислиш нещо… по-чисто?
Дърпам ръката си, проследявам полета на птицата и затварям нетърпеливо очи. Когато ги отварям отново, на мястото на макаото стои Орландо Блум.